Последва около четвърт минута тежко дишане, което завърши с мъчителна кашлица. Сетне той продължи сподавено:
— …дрънках твърде много… и твърде бързо… няма смисъл вече… не ми достигат… силите…
Едва тогава на екрана се появи изображение. Беше се подпрял върху масата, с лице обляно в кръв. Очилата му бяха изчезнали и той мижеше късогледо пред себе си. Дясната страна на лицето му приличаше на кърваво желе, имаше огромна подутина на лявата си буза и още една на челото.
— …се промъкна зад гърба ми — продължи той все така мъчително. — Докато проверявах за теб… трябва да ти кажа какво научих… все още не зная… кой от нас е прав… Моли се за мен!
Ръцете му се сгънаха и дясната се плъзна напред по масата. Главата му се изтърколи надясно и картината угасна. Когато повторих записа забелязах, че китката му неволно бе ударила бутона за изключване.
Веднага след това изтрих записа. Съдейки по датата и часа, бил е направен само час след като го напуснах. Ако не е успял да повика помощ, преди да ме потърси, шансовете му за оцеляване изглеждаха нищожни. А дори и да е намерил сили…
Използвах обществен телефон за да набера номера на Дон, свързах се с него след известно забавяне и му съобщих, че Дейв е в тежко състояние, ако вече не си е отишъл и че трябва незабавно да изпрати линейка до офиса му. След това опитах да намеря Лейла Такъри. Оставих телефона й да звъни неприлично дълго, ала отговор нямаше. Вече взех да се питам колко време ще е необходимо на едно управляемо торпедо за да измине разстоянието от Мемфис до Сейнт Луис. Някак не горях от желание да тършувам из техническата информация на Палача, за да реша точно тази задача. Вместо това обмислих най-краткия маршрут.
Скоро бях пред входа на блока й се опитах да я извикам от домофона на входа. Отново никакъв отговор. Позвъних на госпожа Глънц. Спомних си, че от тримата, които бях потърсил за кратко „интервю“ при предишното ми идване тук тя беше най-добродушна.
— Да?
— Пак съм аз, госпожо Глънц: Стивън Фостър. Имам още няколко допълнителни въпроси във връзка с днешното интервю, които бих желал да ви задам. Ще ни отнеме само минутка.
— А, добре — рече тя. — Качете се.
Бравата взе да бръмчи, аз натиснах дръжката, пресякох фоайето и забързах нагоре. Пътем скалъпих няколко въпроса. Бях си оставил тази допълнителна вратичка за в случай, че се наложи да проникна тук без разрешението на Лейла. В повечето случаи подобни номера отиват на вятъра, но трудът си заслужава, дори ако е само веднъж.
Пет минути и половин дузина въпроси по-късно се върнах долу на втория етаж и взех да човъркам в бравата на Лейла с разни тънки инструменти, излагайки се на риска да бъда засечен.
Още половин минута по-късно намерих търсената комбинация, спрях, поставих си чифт тънки кожени ръкавици, каквито винаги нося със себе си и най-тържествено отключих вратата. Влязох вътре и побързах да я затворя зад себе си.
Тя лежеше на пода и шията й бе пречупена под неестествен ъгъл. Настолната лампа все още светеше, макар и прекатурена на една страна. Край масата се въргаляха разни дребни предмети, няколко смачкани списания, пепелник. Една от възглавниците на дивана също беше на пода. Жицата на телефона беше изскубната от стената.
Из въздуха се носеше неясно тихо бръмчене и аз се огледах, за да открия източника му.
Почти веднага забелязах мигащата светлина, която се отразяваше в стената…
Почти изтичах нататък.
Това, което видях, приличаше на преобърната метална кошница с множество кварцови, порцеланови и стъклени детайли. Въргаляше се зад облегалката на креслото, в което бях седял сутринта. Беше съвсем същото, като устройството, което бях видял в офиса на Дейв. Устройство, предназначено да предупреждава за приближаването на Палача. И — вероятно — да го управлява.
Вдигнах го и го нахлузих на главата си.
Веднъж, с помощта на един телепат, съвсем за кратко влязох във връзка с делфин, тъкмо когато композираше своята любовна песен някъде из Караибите — едно разтърсващо преживяване, което едва ли ще забравя някога. Но дори то не може да се сравни с онова, което изпитах сега.
Сходства и впечатления — лице, мярнато през запотено стъкло; шепот в някаква шумна чакалня; вибромасаж на скалпа; „Крясъкът“ на Едвард Мунш; гласът на Има Сумак, който се издига все по-високо и по-високо; топенето на снега; безлюдна улица, наблюдавана през окуляра на снайпер; усещане за невероятна физическа мощ, придружено от проприоцептивното съзнание за огромна сила, извираща от някакво централно разположено слънце, което ме подхранва с неспирни потоци от енергия; мимолетен спомен за някаква тъмна водна повърхност, по която се плъзгат черни сенки и желанието да се завърна отново на това място, да се ориентирам и да потегля на север; Мунш и Сумак, Мунш и Сумак, Мунш и Сумак… нищо.