Свързах се с Берт и Лари веднага щом чух изщракването.
Вдигнах шлема и скочих на крака в мига, когато светна индикатора.
Но вече беше твърде късно.
Навън се разнесоха първите изстрели и те ми прозвучаха като тръбите на Страшния съд. Не ми изглеждаха на хора, които ще стрелят без да са видели целта.
Дейв ми бе казал, че приблизителният обсег на шлема е четвърт миля. Ако това бе вярно, съдейки по изтеклото време между задействането на шлема и първите изстрели на охраната, Палача се движеше с невероятна бързина. Като прибавим към последното и вероятността обхватът, в който Палача долавя мозъчни вълни, да е по-широк от този на шлема, получаваше се доста неприятна картина. Заключение: Палача вероятно вече е узнал местонахождението ми до шлема, осъзнал е, че той е най-опасното оръжие и се носи право насам със скоростта на светкавица.
Наведох глава и внимателно си поставих шлема.
Отново познатото усещане за наблюдаване на света през прицела на снайпер, с всички придружаващи го странични чувства. Само че сега светът се състоеше от предния двор на вилата — Берт, опрял пушка на рамо, стоеше до вратата, вляво от него ръката на Лари описваше долната част от замаха, след като бе запратила граната. Веднага преценихме, че гранатата ще падне зад нас и че огнехвъргачката, към която вече се насочвахме, е безполезна.
Следващият откос на Берт рекушира по гръдната ни пластина. Ударът ни забави съвсем за кратко. Третият откос се оказа неточен. Четвърти нямаше, тъй като ние изтръгнахме автоматичната пушка от ръцете му, хвърлихме я встрани и ударихме с рамо предната врата. Вратата изпращя и отхвръкна навътре и Палача нахлу в къщата.
Умът ми бе раздвоен между вида на гладкото като дуло на оръдие, металическо туловище на приближаващия се телефактор и моето собствено втрещено изображение — вдигната напред лява ръка, дясната — стиснала дръжката на малкия пистолет. Изведнъж си спомних онова лице и вика и моето изумление, познах отново чувството за собствената си необятна мощ и напрегнах воля за да я поставя под контрол, да накарам огромното тяло да спре, без да губя през цялото това време изображението на мен самия, вцепенен във фотографска неподвижност в отсрещния край на стаята…
Палача забави крачка, дори за миг се поколеба. Не е лесно да се убие такава инерция, но все пак чувствах, че тялото му полагаше неимоверни усилия. Държах го на въдицата. Оставаше само да го насоча накъдето искам.
И тогава се разнесе експлозията — оглушителен, разтърсващ взрив, последван от дъжд от мазилка, прах и ситни камъчета. Гранатата, разбира се. Единствено тя бе в състояние да отвлече раздвоеното ми съзнание.
Съвсем за кратко. Само за секунда.
Което бе напълно достатъчно Палача да се съвземе и да се нахвърли върху мен. Натиснах спусъка на лазера, по-скоро по инстинкт, забравил, че е безполезен, забравил и опитите си да го задържа под своя контрол. С лявата ръка нанесох удар в гръдната пластина, където, както знаех, е разположен мозъкът му.
За него бе детска игра да отбие удара ми и да катурне шлема от главата ми. Едва след това изтръгна от пръстите ми лазера, който бе превърнал цялата му лява половина в нажежено желязо, смачка го и го запрати на пода. В същия миг тялото му се разтърси от два последователни тежки удара. Берт стоеше на прага, насочил ловната пушка в него.
Палача се завъртя и се отдалечи от мен преди да успея да го полея с нова нажежаваща доза.
Берт успя да го гръмне още веднъж, след което бе покосен с бързо движение. След това Палача се завъртя отново, направи няколко чевръсти крачки вдясно и се изгуби от погледа ми.
Стигнах при вратата тъкмо на време за да го зърна обгърнат в пламъци, които бликаха иззад близкия ъгъл на вилата. Мина през тях, сякаш бяха вода и унищожи източника им, сред скърцане на натрошен и извит метал. Тъкмо пресякох прага и видях Лари да се свлича безжизнено в снега.
Сетне Палача отново се приближи към мен.
Този път не бързаше. Пътем вдигна шлема от мястото, където се въргаляше. Промени леко посоката, сякаш искаше да пресече евентуалния ми път за бягство към гората. Навсякъде около нас се виеха в бесен танц снежинки. Снегът под краката ни хрущеше.
Отстъпих назад в къщата и се забавих колкото да вдигна една подходяща за отбрана дъска от разбитата врата. Той ме последва вътре и пусна шлема върху близкия фотьойл. Аз спрях в средата на стаята и зачаках.
Приведох се леко напред, протегнал ръце пред себе си и насочих заострения край на дъската към мястото на главата му, откъдето се подаваха фоторецепторите. Той продължи да напредва бавно, а аз не откъсвах поглед от положението на краката му. При всеки човек линията, перпендикулярна на правата, която свързва извивките на ходилата във всички техни положения, съвпада с вектора на най-малко съпротивление по отношение на изтласкване или дърпане, с цел тялото да бъде изведено извън равновесие. За съжаление, въпреки антропоморфичната си конструкция, краката на Палача бяха много по-раздалечени, той не разполагаше с аналози на човешките скелетни мускули, да не говорим за ходила, тъй като трябваше да пренася на различни разстояния туловище с маса и тегло, каквито краката на нито един човек не биха издържали. Та докато обмислях любимата си хватка от джудото, заедно с още едно-две хвърляния, които смятах да приложа, постепенно бях завладян от увереността, че нито едно от тях няма да се окаже кой знае колко ефикасно.