После той премина в атака и аз посегнах с дъската към фоторецепторите. Той забави за миг настъплението си, за да отбие удара и аз понечих да го заобиколя отдясно. Не откъсвах поглед от него, докато се движеше, опитвайки се да определя вектора на най-малко съпротивление.
Билатерална симетрия, очевидно високо разположен център на тежестта… Нуждаех се от един единствен точно премерен удар с черната ръкавица върху мозъчната му кутия. Дори и да ме отблъснеше, благодарение на светкавичните си рефлекси, щеше да е като парализиран боксьор, на когото отброяват последните секунди. Той също го знаеше. Усещаше се по начина, по който дясната му ръка прикриваше почти постоянно мозъчната област и по това колко пъргаво отскачаше встрани всеки път, когато замахвах с ръкавицата.
Идеята ми хрумна за стотна от секундата, миг след това дойде и окончателното развитие…
Продължих да кръжа в посоката, която бях поел и отново посегнах с острото към фоторецепторите му. Този път ударът му изби дъската от ръката ми и я запрати през стаята, но това не ме обезпокои. Вдигнах високо лявата си ръка и се приготвих да скоча върху него. Той се наведе и аз скочих. Това можеше да ми струва живота, реших аз, но дори и да се излагах на смъртна опасност, щях да получа своя нищожен шанс.
Като малко момче никога не ме е бивало особено за пичър, бях доста нескопосан кетчър и едва кретах като батер, но съумеех ли да ударя топката, бях ненадминат в измъкването на бази…
Изпънал крака напред аз се врязах между краката на Палача, докато той се опитваше да блокира достъпа до гръдната си област, хлътнах в процепа между тях и се завъртях надясно, защото при никакви обстоятелства не можех да използвам лявата си ръка за спирачка. Скочих веднага щом се преплъзнах под него, приклекнах и направих задно салто с разтворени крака.
И двете ми стъпала попаднаха право в корпуса му и аз го изритах с всичката сила, която бе останала в мен. Ръцете му вече се протягаха към тялото ми, но със същия успех можеха да ни делят десетки мили. Туловището му вече бе политнало назад. За по-добра опора при удара бях обгърнал с ръце бедрата му.
Той издаде странен скърцащ звук и се сгромоляса. Миг преди това издърпах краката си, за да не бъдат смазани от летящия към пода металически корпус. Левия успях да измъкна, но неговият ляв крак се стегна и затисна моя десен под себе си, болезнено извит на една страна.
Лявата му ръка блокира удара ми, а дясната се стовари отгоре. Черната ръкавица се спусна по лявото му рамо.
Освободих ръката си от заряда, а той премести захвата си върху предмишницата ми и ме дръпна напред. „Тлеещият заряд“ се взриви, откъсна лявата му ръка и тя се изтърколи с глухо, металическо дрънчене по пода. Страничната плоча под нея се бе огънала забележимо, но други поражения нямаше.
Дясната му ръка пусна предмишницата ми и ме сграбчи за шията. „Допускаш голяма грешка“ — успях да изхъркам, в мига, когато стоманените му пръсти затиснаха шийните ми артерии. После някой изключи светлината.
Светът се завръщаше отново край мен — сякаш някой наместваше детайли от мозайка. Седях в големия фотьойл, зает по-рано от сенатора и се опитвах да фокусирам погледа си. Несекващо бръмчене изпълваше ушите ми. Сърбеше ме скалпът. Нещо капна върху едната ми вежда.
— Да, ти си жив и носиш шлема. Но опиташ ли се да го използваш срещу мен, ще го сваля. Застанал съм точно зад теб. Ръката ми е върху скобата на шлема.
— Разбрах. Какво искаш?
— Всъщност, нещо съвсем дребно. Виждам обаче, че ще трябва да ти разкажа някои неща преди това, за да ми повярваш.
— Правилно виждаш.
— Тогава ще започна с това, че четиримата отвън са почти невредими. Което означава, че се постарах да не счупя нито една кост, а също и да избегна каквито и да било увреждания на вътрешните им органи. Все пак се погрижих — по разбираеми причини — да не ми пречат, поне за известно време.