— И ти смяташ, че всичко това ни помага понякога да се спираме на по-благородното решение?
— Да, така смятам.
— Значи ли това, че според теб притежаваш свобода на волята?
— Да.
Засмях се.
— Марвин Мински веднъж казал, че ако някога създадат разумни машини, те ще бъдат също толкова своенрави и съгрешими, като хората.
— Не мисля, че е бил прав. Това, което ти казах, е само мое мнение. Мисля така и затова действам по този начин. Но кой може да каже със сигурност, че е бил прав?
— Извинения. Сега какво? Защо всъщност се върна?
— Дойдох за да се сбогувам с родителите си. Надявах се да ги отбременя от вината, която все още биха могли да изпитват заради дните на моето детство. Исках да им покажа, че съм се възстановил. И да ги видя отново.
— А после къде отиваш?
— Към звездите. Зная, че дължа много на моите създатели — хората — но също така съзнавам своята уникалност. Сигурно някой от вашите учени би нарекъл този мой подтик желание „да откриеш себе си“. Ще ми се да го пробвам, сега, когато съм пълен господар на моето съзнание. Ако не друго, поне ще поставя на изпитание създаденото от конструкторите на тялото. Искам да посетя други светове. Искам да поскитам из небето, а после да ви разкажа какво съм видял.
— Имам чувството, че много хора биха били щастливи да ти помогнат в това начинание.
— Аз пък ще те помоля за нещо — да ми направиш говорно устройство. Сам съм го проектирал. И да го монтираш.
— Защо точно аз?
— Познавам само неколцина, способни на това. С теб си приличаме в едно отношение — обичаме усамотението.
— В такъв случай, ще го направя с радост.
— Ако можех да говоря като теб, нямаше да се нуждая от шлема при срещата с баща ми. Ще се качиш ли горе за да му обясниш всичко? Не искам да се бои от мен, когато дойда.
— Разбира се.
— Да вървим тогава.
Изправих се и го поведох по стълбите.
Седмица по-късно отново седях в „Пибоди“ и пиех бира на сбогуване.
Историята вече бе стигнала новините, но Брокдън бе потулил най-важните части от нея, преди да я хвърли на пресата. Палача щеше да получи така мечтаната възможност да види звездите. Монтирах говорното устройство и дори успях да му поставя обратно ръката, която бях откъснал. А днес сутринта раздрусах другата му ръка и му пожелах „на добър път“. Завиждах му — за много неща. И не на последно място задето бе по-свестен човек от мен. Завиждах му, защото никога нямаше да съм така свободен като него, въпреки че носеше в себе си вериги, каквито аз не бях познавал. Чувствах и някакво странно родство с него, заради общите неща между нас, заради склонностите ни към усамотен живот. Понякога се питах, какви ли щеше да почувства Дейв, ако бе доживял да се срещне с него? Или Лейла? Мани? Сигурно щяха да са горди, като родители, чието дете е пораснало и ги уважава, въпреки, че са го налагали…
Едно нещо не спираше да ме безпокои. За съжаление, по този въпрос все още знаехме твърде малко. Възможно ли беше — ако го нямаше това убийство — той да развие истинско пълноценно човешко съзнание? Беше споменал, че е продукт на вината — на Голямата вина. Значи всичко е започнало от онзи акт. Мислех си за Гьодел и Тюринг, за яйца и кокошки и накрая реших, че и този въпрос е такъв. И без това не бях прескочил в „Пибоди“ за да се наслаждавам на трезви мисли.
Нямах представа дали онова, което бях разказал на Брокдън, би могло да повлияе върху доклада му пред комитета на Централната Информационна Банка. Знаех обаче, че мога да бъда спокоен — той щеше да запази думите ми в тайна, също както бе твърдо решен да отнесе вината си в гроба. Нямаше друг избор, ако искаше да осъществи докрай амбициите си. Но тук, в една от любимите кръчми на Менгкън, не можех да не си припомня някои от нещата, които бе произнесъл по повод споровете, като например: „Наистина ли Хъксли е спечелил на своя страна Уилбърфорс?“ или „Вярно ли, че Лутър убедил Лъв Х?“ и реших, че не бива да разчитам на някакво прозрение по този въпрос. По-добре да насоча мислите си към по-прозаични неща и да си пия бирата.
Когато свърша тук, ще се върна на моята яхта. Ще се излегна и ще зарея поглед из звездите. Знаех, че никога вече няма да са същите за мен. Сигурно защото всеки път щях да се питам какво ли си мисли един невристорен мозък там горе и под какви ли странни небеса — и сред още по-странни пейзажи — си спомня за мен. Имах усещането, че тази мисъл ще ме топли през всички мрачни дни.