— А силата му?
— Не помня точните данни. Някъде двайсетина пъти над обичайните човешки способности в тежкоатлетически показатели като вдигане и изтласкване.
— Изпратили го да изследва Йо, а сетне го прехвърлили на Европа.
— Аха.
— После започнал да се държи странно, тъкмо когато си помислили, че вече е навлязъл в работата.
— И аз това съм чувал — кимнах.
— Отказал да изпълни нареждането да изучава Калисто и се насочил право към Уран.
— Точно така. Трябва да ти призная, че съм чел доклада преди доста години…
— Някъде там нещата съвсем се влошили. Настъпили продължителни периоди на мълчание, прекъсвани от безпорядъчни емисии. След като понаучих още неща за конструкцията ми, започвам да си мисля, че поведението му е била като на човек, който губи здрава почва под краката си.
— Нещо подобно, наистина.
— Все пак успял да се вземе в ръце, макар и за кратко. Кацнал на Титания и започнал да изпраща доклади от наблюденията си. Ала и това не продължило дълго. Скоро пак взел да става ирационален, съобщил, че предприема прехвърляне на самия Уран и с това се приключило. Повече нито думичка. Благодарение на поясненията ти вече разбирам защо психиатърът в командния център на Земята е бил съвсем сигурен, че никога вече няма да си възвърне нормалната функция.
— Виж, това последното не го знаех.
— Аз ти го казвам.
Свих рамене.
— Както и да е — всичко това е било преди двайсетина години — може и да съм забравил някои подробности.
— Преди два дни корабът на Палача се е приземил — или разбил, все още уточняваме кое от двете — в Мексиканския залив.
Опулих се в него.
— Когато най-сетне го достигнали — продължи Дон, — бил празен.
— Не разбирам.
— Вчера сутринта, реставраторът Мани Бърнс бил открит мъртъв в своя офис, в Мейсън Сен-Мишел, Ню Орлиънс.
— Все още не виждам връз…
— Мани Бърнс е един от четиримата оператори, които са програмирали — пардон, „учили“ — Палача.
Над яхтата се спусна тишина, която провлачи своя търбух по палубата.
— Съвпадение…? — подех накрая аз.
— Моят клиент не смята.
— И кой е твоят клиент?
— Един от тримата останали живи членове на групата. Той е убеден, че Палача се е завърнал на земята за да убие бившите си оператори.
— Запознавал ли е с опасенията си своите някогашни началници?
— Не.
— Защо?
— Защото това ще е свързано с необходимостта да им съобщи причината за тези опасения.
— Която е…?
— Не желае да я разкрие дори пред мен.
— И как тогава смята, че ще си свършиш работата?
— Каза ми съвсем точно какво трябва да свърша. Иска две неща, нито едно от които не налага детайлно познаване на историята. Иска да бъде обзаведен с комплект кадърни телохранители и иска някой да открие и обезвреди Палача. Вече се погрижих за първото.
— А второто смяташ да оставиш на мен?
— Позна. Ти току що потвърди мнението ми, че си най-подходящ за тази работа.
— Разбирам. Даваш ли си сметка, че ако онова нещо действително е разумно, исканото от мен ще се равнява на убийство? А дори и да не е, пак става дума за унищожаване на ценна държавна собственост.
— Ти кое от двете смяташ, че е?
— Както и да го гледам, все е работа.
— Взимаш ли я?
— Необходими са ми още факти, преди да реша. Като например, кой е твоят клиент? Кои са другите оператори? Къде живеят? С какво се занимават? Какво…
Той вдигна ръка.
— Започвам: нашият клиент е многоуважаемият Джеси Брокдън, старши сенатор от Уисконсин. Върху казаното до тук, естествено тегне една дума — поверително.
Кимнах.
— Сега вече си спомням, че наистина участваше в космическата програма, преди да се захване с политиката. Не знаех разбира се подробностите. Защо не поиска помощ от правителството…?
— За да я получи, ще трябва да им разкрие нещо, за което очевидно не желае да говори. Може би защото ще навреди на кариерата му. Честно казано, не зная. Важното е, че той не иска тях, а нас.