Выбрать главу

— Не ти ли се струва странно — попитах го аз, — че само Брокдън се бои от онзи механизъм.

— Аха.

— …И че не съобщава причината.

— Вярно.

— …като прибавим състоянието му и заключението на докторката за влиянието, което то има върху неговия разсъдък.

— Никога не съм се съмнявал, че е малко невротичен — призна Дон. — Виж това.

Той се пресегна към сакото си и измъкна от джоба тънък свитък листа. Прелисти ги и извади една страница, която ми подаде.

Беше листче от бележник, върху което бе надраскано със забързан и нервен почерк: „Дон, трябва на всяка цена да те видя. Чудовището на Франкенщайн се е върнало от преизподнята, в която го запратихме и ме търси. Цялата проклета вселена се опитва да ме изпече на шиш. Обади ми се между 8 и 10 часа. Джес.“

Кимнах, понечих да го върна, после реших да проверя какво има от другата страна. Нищо. Да пропадне в дън земя цялата тази тъпа история!

Макар и неохотно надигнах чашата и сръбнах кафе. Имаше нещо, което не ми даваше покой още в самото начало. Джеси Брокдън бе член на комитета, който отговаряше за програмата за Централна Информационна Банка. Спомних си, че този комитет трябваше да работи по цял пакет от предложения за реформи и реорганизации в проекта. Не можех да се сетя само какво точно бяха възложили на Брокдън, но както и да е. Нещата отдавна бяха излезли под контрол, а и онова, което сега ме безпокоеше, бе истинското чудовище… все пак, какво ще стане, ако вземат да го убият и изведнъж се окаже, че проектът боксува на място?…

Сръбнах си още малко от кафето и запалих нова цигара.

Имаше начин да се захвана със случая без дори да се срещам с Дейв. Можех да поговоря с Лейла Такъри, да се поразровя във фактите около убийството на Бърнс, да събера допълнителни сведения, включително и за онзи кораб в залива… дори да намеря решение на загадката, без въобще да зървам очите на Дейв.

— Имаш ли техническите данни на Палача? — вдигнах вежди.

— Тук са.

Подаде ми ги.

— Полицейският доклад за убийството на Бърнс?

— Заповядай.

— Местонахождението на всеки един от въвлечените в играта и по малко от биографията им?

— Веднага.

— Мястото или местата, където бих могъл да те открия през следващите няколко дни — по всяко време на денонощието? Ще имам нужда от известна координация.

Той се усмихна и извади химикалката.

— Радвам се да те видя на борда.

Протегнах ръка и чукнах с пръст стъклото на барометъра. Сетне поклатих глава.

Събуди ме телефонен звън. Прекосих почти механично стаята и включих говорителя.

— Да?

— Господин Дони? Часът е осем.

— Благодаря.

Свлякох се в креслото. Аз съм от хората, които се пробуждат трудно. Всяка сутрин ми е необходим поне половин час докато вляза в крак с действителността. В началото естествено се пробуждат първичните желания. Протегнах схванатия си крайник и ударих един от клавишите. Изграках желанието си за закуска и обилна доза кафе и един любезен глас потвърди, че е прието. Трийсет минути по-късно вече се влачех из стаята малко по-бодро. Време беше да се захващам за работа.

В добавка към обичайния сутрешен недостиг на адреналин и ниско кръвнозахарно ниво, почти не бях спал през изминалата нощ. Бях пуснал кепенци веднага щом Дон си тръгна — натъпках джобовете си с разни полезни неща, напуснах борда на „Протеус“, взех такси до летището и със следващия полет се върнах тук, в Сейнт Луис. Пристигнах в малките часове. По време на полета не можах да мигна, непрестанно мислех за случая и се чудех коя ще е най-подходящата тактика за разговора с Лейла Такъри. Когато пристигнах, наех стая в мотела на летището, оставих бележка да ме събудят на сутринта и издъхнах в леглото.

Докато закусвах, прегледах информацията, която ми бе оставил Дон.

Лейла Такъри, четиридесет и шест годишна, понастоящем живееше сама, след като се бе развела с втория си съпруг преди близо две години. Апартаментът й бе съвсем близо до болницата, където работеше. Към извадката от архива бе добавена и снимка, на която изглеждаше поне с десет години по-млада. Брюнетка, със светли очи, телесно съвсем близо до границата между поносимата пълнота и начеващата затлъстялост, с някакви смешни очила, закичени ниско на носа. Беше публикувала внушителен брой книги и статии, чийто заглавия гъмжаха от думички като „алиенация“, „роля“, „доклад“, „социален контекст“, и още алиенации.

Не разполагах с достатъчно време за да разработя щателно легендата си. Щях да мина само с име и лаконична история. Сигурно повече нямаше и да ми е нужно. В подобни условия най-добре е да се придържаш максимално към истината.