Взех автобус да сградата, където живееше. Не се обадих предварително, защото е най-лесно да откажеш на непознат по телефона.
Според данните от архива днес й беше ден за сеанс с група пациенти в дома й. Замисълът, доколкото можех да предположа, е да се откъснат нещастните болни от отблъскващата среда в института и да се срещат в домашно обкръжение и прочие. Не ми беше необходимо чак толкова много от личното й време — за всичко, което ме интересуваше, можех да се обръщам към Дон — пък и сигурен бях, че срещите й с него са понижили прага на нейната раздразнителност.
Тъкмо бях открил звънеца с името й и номера на апартамента във фоайето, когато една възрастна жена ме подмина и отключи вратата. Погледна ме въпросително, преди да затвори и аз побързах да се шмугна край нея, като кимнах с благодарност — без да звъня. Отново личният контакт, нали разбирате.
Взех асансьора до втория етаж, открих вратата с името й и почуках. Готвех се да го повторя, когато вратата се открехна — съвсем лекичко.
— Да? — попита ме жената отсреща и аз промених оценката си относно възрастта на снимката. Изглеждаше съвсем същата.
— Доктор Такъри — рекох аз, — името ми е Дони. Разчитам на вашата помощ за един проблем.
— Какъв проблем?
— Той включва механизъм наричан Палача.
Тя въздъхна и ме погледна кисело. Почука с нокът по вратата.
— Изминах доста път, но сигурно ще се отървете лесно от мен. Ще ви задам само няколко въпроса.
— Вие на държавна служба ли сте?
— Не.
— Да не работите за Брокдън?
— Не, нещо друго.
— Е, добре — предаде се тя. — Само че в момента имам групов сеанс. Ще продължи поне още час. Ако нямате нищо против, изчакайте долу във фоайето. Ще ви повикам като свърша.
— Чудесно — кимнах. — Благодаря.
Тя също кимна и хлопна вратата. Намерих стълбището и заслизах надолу.
Цигара по-късно реших, че дяволът винаги намира работа на безделниците и му благодарих за предложението. Върнах се на входа на фоайето. Без да излизам, през прозореца прочетох имената на неколцина от останалите живущи в блока. Качих се обратно и почуках на една от вратите. Още преди да се отвори измъкнах от джоба си бележник и писалка и ги хванах така, че да се виждат.
— Да?
Ниска, на около петдесет, любопитна.
— Госпожо Глънц, името ми е Стивън Фостър. Извършвам проучване за Североамериканската Потребителска Лига. Бих желал да заплатя няколко минути от вашето време, срещу отговори на въпроси относно продуктите, които употребявате.
— Какво — ще ми платите?
— Да, мадам. Десет долара. За не повече от дузина въпроси. Ще ни отнеме най-много две минутки.
— Ами добре. — Тя разтвори широко вратата. — Защо не влезете?
— Не, благодаря ви. Разговорът ни ще бъде толкова кратък, че наистина не си заслужава. Първият ми въпрос е за перилните препарати…
Десет минути по-късно седях отново във фоайето. Бях добавил десетте долара за интервюто към общата сметка от разследването. Когато някой случай е пълен с непредвидености, които налагат често да сменям тактиката, предпочитам да разполагам със свои собствени източници на информация. Колкото повече, толкова по-добре.
Измина още четвърт час, преди да се отвори вратата на асансьора. Отвътре излязоха двама младежи и мъж на средна възраст, доста жизнерадостни и весели, обсъждащи през смях нещо.
Най-възрастният от тях ме доближи и кимна.
— Вие ли сте онзи, който чака за среща доктор Такъри?
— Познахте.
— Тя каза да се качвате.
— Мерси.
Изминах краткия път до вратата й. Отвори ми на първото почукване, кимна мълчаливо и ме въведе в просторна гостна, където ме настани на удобен фотьойл.
— Желаете ли чашка кафе? Ей сега го направих.
— Ще ви бъда искрено благодарен.
След минутка кафето димеше в чашата пред мен. Сръбнах от него, без да се пресягам към захарта и сметаната.
— Одеве ме заинтригувахте — поде тя. — Разкажете сега за вашия проблем.
— Готово. Както научих, един телефакторен механизъм, познат с прозвището Палача, който вероятно притежавал изкуствен интелект, се завърнал на Земята…
— Хипотетично — прекъсна ме тя. — Освен ако не знаете нещо, което не ми е известно. На мен ми казаха, че корабът на Палача навлязъл в атмосферата и се разбил в Мексиканския залив. Няма сигурни сведения да е бил обитаван.
— Но това е най-логичното заключение.
— Точно толкова логично ми изглежда Палача да е изпратил кораба за среща със Земята преди много години, а след достигане на определената орбита съдът по невнимание или поради грешка да е навлязъл в атмосферата и да се е разбил.