Той се ухили, докато ми поднасяше чашата.
— Защото се е върнал, — каза, — а той е единственото нещо, с което съм бил свързан и което заслужава такива притеснения.
— Имате ли нещо против да ми разкажете?
— До някаква степен, не.
— Коя е тази степен?
— Когато стигнем до нея, ще ви кажа.
— честно е. — Колко е опасен той?
— Бих казал, че е безобиден, — отвърна, — освен за три личности.
— Бивши четирима?
— Точно така.
— И как е станало това?
— Сторихме нещо, което не ни беше работа.
— И какво е то…?
— На първо място: опитахме да създадем изкуствен интелект.
— Защо това да не ви е било работа?
— човек с име като вашето не би трябвало да пита.
Засмях се.
— Ако бях проповедник, — казах, — Би трябвало да отбележа, че против това няма библейски заповеди — освен ако не го поставите в услуга на дявола.
Той поклати глава.
— Не е толкова просто, толкова очевидно, толкова категорично. От написването на Божията Книга насам нещата са се променили, и не може да се прилагате чисто фундаментален подход в сложни времена. Това, което имах предвид е нещо малко по-абстрактно. Форма на възгордяване, не без прилика с класическата арогантност — да се поставиш на едно ниво с Твореца.
— Вие изпитвате ли тази… гордост?
— Да.
— Убеден ли сте, че не е просто ентусиазъм, породен от един амбициозен успешен проект?
— О, и от това имаше немалко. Манифестиране на същото нещо.
— Струва ми се, си спомням нещо, че човек е създаден по образ и подобие на Създателя, и още, че се опитва да живее съобразно с това. Бихме могли да разсъдим, че изпробването на нечии възможности в подобна област би било една стъпка в правилната посока — като акт на потвърждаване на божествения идеал, ако щете.
— Не ща. човек не може наистина да създава. Може само да преподрежда вече съществуващото. Само Господ може да създава.
— Тогава няма за какво да се безпокоите.
Той се намръщи и каза: — Не. Да си наясно и все пак да опитваш, ето къде намира място тази презумпция.
— Наистина ли мислехте по този начин, когато го правехте? Или всичко това ви хрумна след деянието?
Той продължи да се мръщи.
— Вече не съм сигурен.
— На мен ми се струва, тогава, че всемилостивият Господ ви е дарил блаженството на съмнението.
Той ме дари с крива усмивка.
— Не е зле, Джон Дон. Но имам усещането, че присъдата може вече да е влязла в сила и може би сме изгубили четирима за нищо.
— Значи вие виждате Палача като Ангел на отмъщението?
— Понякога. Нещо такова. Виждам го като завърнал се, за да наложи наказание.
— Само за протокола, — предложих, — ако Палача би имал пълен достъп до необходимото оборудване и бе способен да конструира друго устройство като себе си, бихте ли го счели за виновен в същото нещо, което безпокои вас?
Той поклати енергично глава.
— Не ми излизайте с хитроумния и йезуитщини, Дон. Аз не съм чак толкова отдалечен от фундаменталните правила. Освен това, аз охотно признавам, че е възможно да греша и че може би има други сили, тласкащи го към същия край.
— Какви по-точно?
— Казах ви, че ще ви уведомя, когато беседата ни стигне до определена точка. Това е тя.
— Добре. — казах. — Но това ме изправя пред стена, в известен смисъл. Хората, за които работя биха искали да ви защитят. Те искат да спрат Палача. Надявах се, че ще ми кажете нещо повече — ако не заради вашата безопасност, то заради тази на останалите. Те може да не споделят философските ви сантименти, а и вие току-що признахте, че може да грешите. — Отчаянието, между другото, също се счита за грях от доволно голямо множество теолози.
Той въздъхна и потри носа си, както често го бях виждал да прави в отдавна отминали времена.
— Вие все пак с какво се занимавате? — попита ме.
— Аз лично ли? Аз съм писател на научна литература. Изготвям доклад за агенцията, която иска да осъществи закрилата относно това устройство. Колкото докладът ми е по-добър, толкова по-добри ще са шансовете им.
Той помълча малко и каза: — чел съм много в тази област, но името ви не ми е познато.
— По-голямата част от творбите ми се занимават с нефтохимия и морска биология. — казах.
О. — Това, че са избрали вас, тогава, изглежда малко необичайно, не е ли така?
— Не съвсем. Бях на разположение, а шефът познава работите ми, знае, че съм добър.
Той погледна към на купчина кашони в другия край на стаята, закриващи частично нещо, което чак тогава осъзнах, че е терминал за дистанционно управление. Окей. Ако в този момент той решеше да се увери в самоличността ми, Джон Дон щеше да отиде по дяволите. Направо беше време да проявя любопитство, след като беше споделил усещането си за грях с мен. Вероятно си беше помислил същото, защото повече не погледна в тази посока.