Докато летяхме в неприветливото небе на Мемфис, в главата ми се въртяха безцелни размишления относно изкуствения интелект, или както го бележат в този бранш — ИИ. Когато става дума за компютри, понятието ИИ винаги е предизвиквало по-разгорещени емоции, отколкото считам, че заслужава, отчасти и заради семантиката си. Думата „интелект“ провокира всички неизбежни асоциации за нематериално естество. Предполагам, че причините се коренят във факта, че първите дискусии и обобщения на тази тема, са наложили отпечатъка, че понятието „потенциал за интелигентност“ винаги е присъствало в списъка на измишльотините, и че ИИ трябва да възникне, ако просто се открият правилните процедури и верните програми. Ако погледнете на нещата по този начин, както го правеха мнозина, това от своя страна поражда неприятното усещане на dejа vu1 — а именно за витализъм2 . Философските битки от деветнадесети век са се състояли не чак толкова отдавна, за да бъдат забравени, и доктрината, постановяваща, че животът е възникнал и се поддържа от виталния принцип, без връзка с физичните и химическите сили и че животът е самоподдържащ се и саморазвиващ се, е предизвикала немалко научни спорове преди Дарвин и последователите му да почнат да жънат триумф след триумф в полза на механистичния възглед. След което витализмът като че ли отново подаде нос, когато в средата на миналия век възникнаха дискусиите относно ИИ. Изглежда Дейв бе паднал жертва, и бе започнал да си въобразява, че е помогнал за сътворяването на прокълнат съд, и го е напълнил с нещо, полагащо се единствено на онези, подредили декорите в първата глава на Генезиса…
При компютрите, обаче, нещата не стояха толкова зле, както при Палача, защото там винаги можеш да спориш, че независимо колко е съвършена програмата, тя в основата си е едно продължение на волята на програмиста и че операциите на причинно-следствените машини просто възпроизвеждат функции на интелекта, отколкото базиран на свободна воля интелект сам по себе си,. А и Гьодел1 винаги се притичваше на помощ с теоретичния си cordon sanitaire, демонстриращ вярната му, но механично недоказуема теорема.
Но Палача беше съвсем различен. Бил е моделиран по подобие на мозъка, и поне донякъде обучаван по човешки маниер; и колкото да доразмътим предмета, отдавайки дължимото на витализма и подобните му, той е бил в директен контакт с човешки мозъци, от които може да се е сдобил буквално с всичко — включително и с искрата, посочила му пътя към откриването на собственото му „аз“, каквото и да било то. Какво е било създадено? Негово собствено същество? Парчета от огледало, отразяващи късчета човешка същност? И двете? Или нито едното? Не бих могъл да кажа, разбира се, но се чудех каква част от „аз“-ът му наистина е негов собствен. Очевидно се беше сдобил с огромно множество функции, но беше ли способен да изпитва истински чувства? Би ли могъл той, например, да изпита нещо като любов? Ако не, то тогава той просто беше все още съвкупност от сложни умения, а не същество с всички онези неизбежни асоциации от нематериален характер, които превърнаха думата „интелект“ в толкова щекотливо понятие при ИИ дискусиите; а ако беше способен на нещо, да речем, подобно на любов, и ако аз бях Дейв, не бих изпитвал вина, че съм помогнал да се появи на бял свят. Щях да бъда горд, макар и не по начина, който толкова го безпокоеше и щях също да се чувствам и смирен. — Но ако трябва да съм безцеремонен, не знам колко интелигентен бих се усещал, защото все още не съм сигурен какво, по дяволите е интелектът.
Когато кацнахме, смрачаващото се небе беше чисто. Озовах се в града преди слънцето да залезе напълно, а малко по-късно се озовах и пред входната врата на Филип Бърнс.
На позвъняването ми отвори момиче на седем или осем години. То ме погледна с огромни кафяви очи и не каза нито дума.
— Бих желал да говоря с Господин Бърнс. — казах.
Тя се обърна и се скри зад вратата. Секунди по-късно възпълен мъж, разплут и по потник, с наполовина плешиво теме и много розов, изшляпа с босите си крака в коридора и се вторачи в мен. В лявата си ръка държеше сгънат вестник.
— Какво искате? — попита.
— Става въпрос за брат ви. — отвърнах.
— Е?
— Ами, чудя се дали не бих могъл да вляза? Доста е обстойно.
Той отвори вратата. Но вместо да ме пусне вътре, той излезе отвън.
— Разкажете ми тук. — каза.
— Добре. Ще бъда кратък. Исках само да разбера дали той някога е разговарял с вас относно едно оборудване, над което той някога работи. Наричат го Палача.