— ченге ли сте?
— Не.
— Кой ви плаща?
— Работя за една частна детективска агенция, която се опитва да проследи някои машинарии, свързани навремето с този проект. Очевидно се е забъркал в тази област и това може да е много опасно.
— Дайте да ви видя документите.
— Не нося документи.
— Как се казвате?
— Джон Дон.
— И вие смятате, че у брат ми е имало някакво крадено оборудване, когато е умрял? Вижте какво…
— Не. Не крадено, — казах, — И не смятам, че у него е имало нещо.
— А какво тогава?
— Било е — ами, нещо като робот . Благодарение на специални тренировки, извършени навремето от Мани, роботът може би е разполагал с начин да го локализира.
— Брат ми беше уважаван бизнесмен, и не обичам обвинения. Особено веднага след погребението, съвсем не ги обичам. Смятам да повикам ченгетата и те да зададат на вас някои въпроси.
— Секунда само. Да предположим ви кажа, че имаме основания да вярваме, че е възможно част от това оборудване да е убило брат ви?
Розовината му се превърна в тъмна червенина и мускулите на челюстта му се втвърдиха. Оказах се неподготвен за пороя от псувни, който се изля. В един момент помислих, че ще ми се нахвърли.
— чакайте малко, — казах, когато спря, за да си поеме дъх. — Какво толкова казах?
— Вие или си правите майтап с мъртвите, или сте по-тъп, отколкото изглеждате!
— Да речем, че съм тъп. Кажете ми защо.
Той разгърна вестника в ръката си, прегъна го на определена страница, намери материала и ми го подаде.
— Защото са заловили този, който го е направил! Ето защо. — каза.
Прочетох го. Опростен, кратък, конкретен материал. От последните новини за деня. Заподозреният признал. Новите доказателства потвърдили признанията. Мъжът бил под арест. Изненадан обирджия, който изгубил самообладание и ударил прекалено силно и прекалено много пъти. Прочетох го втори път.
Кимнах, подавайки му вестника.
— Вижте, съжалявам, — казах, — Наистина не знаех за това.
— Махайте се оттук, — каза той, — Да ви няма.
— Разбира се.
— чакайте малко.
— Какво?
— Неговата дъщеричка ви отвори вратата.
— Страшно съжалявам.
— И аз. Но аз съм сигурен, че нейният татко не е взел проклетото ви оборудване.
Кимнах и обърнах гръб.
чух вратата зад мен да се затръшва.
След като вечерях, се регистрирах в един малък хотел, поръчах си пиене и влязох под душа.
Нещата бяха станали по-малко напрегнати, отпреди. Сенатор Брокдън несъмнено би бил доволен да научи, че първоначалните му предположения относно събитията са били неправилни. Лейла Такъри щеше да ме удостои с усмивка тип „нали ви казах“, когато й се обадех, за да и предам новините — нещо, което се чувствах длъжен да сторя. Дон можеше да пожелае, а можеше и да не пожелае да продължа да търся устройството сега, когато заплахата беше намаляла. Предположих, че това щеше да зависи от мнението на сенатора по въпроса. При положение, че спешността вече не беше от такова значение, Дон можеше да реши да прехвърли случая на някой от собствените си не толкова фискално ангажиращи оперативници. Докато крачех по обратния път, осъзнах, че си свирукам. чувствах се почти откачен от куката.
По-късно с питието пред мен, поспрях преди да избера номера, който ми беше дал, и вместо това набрах цифрите на моя мотел в Сен Луис. Просто за допълнителна ефективност, в случай че имаше някакво съобщение, което бих могъл да прибавя към доклада.
На екрана се появи дамско лице, върху което разцъфна усмивка. Зачудих се дали винаги се усмихва, когато чуе звънене, или рефлексът би бил евентуално подтиснат с наближаването на възрастта за пенсиониране. Сигурно не е леко да се притесняваш да дъвчеш дъвка, да се прозяваш или да си бъркаш в носа.
— Летищно Настаняване., — изрече, — С какво мога да ви помогна?
— Обажда се Дон. Регистриран съм в стая 106, — казах, — В момента съм на друго място и искам да разбера дали има някакви съобщения за мен.
— Един момент., — каза, проверявайки нещо вляво от себе си. И продължи, консултирайки се с листа хартия в ръката й. — Да. На ваше име е записано едно съобщение. Но е малко особено. Предназначено е за някой друг, поверен на вашите грижи.
— О? И кой е той?
Тя ми каза и аз проявих самообладание.
— ясно. — казах, — По-късно ще го видя и ще му го предам. Благодаря ви.
Тя отново се усмихна и издаде звук на сбогуване, аз сторих същото и прекъснах връзката.
— Значи Дейв все пак ме беше прозрял… Кой друг би могъл да знае този номер и истинското ми име?
Можеше да й дам определени телефонни номера и да я помоля да предаде каквото трябва. Само че не бях убеден, че тя е най-дискретната линия за свръзка, в случай че за момента живота й я интересува повече от обичайното. Трябваше да отида там сам и с очите си да видя как съобщението се изтрива.