Сенатор Брокдън седеше в масивен стол в отдалечения край на стаята. Съдейки по разположението, изглежда столът доскоро беше заемал позиция до прозореца в отсрещната стена, където самотен акварел с жълти цветя гледаше надолу към нищото. Краката на сенатора почиваха завити с червено карирано одеяло върху висока възглавница. Той беше в тъмнозелена риза, косата му бе много бяла, и носеше очила за четене без рамки, които свали, когато влязохме.
Той отметна глава назад, премигна и задъвка долната си устна, изучавайки ме. Докато ние пристъпвахме към него, лицето му остана безизразно. Мъж с едър кокал, вероятно през по-голямата част от живота си е бил възпълен. В момента имаше отпуснатия вид на човек отслабнал наскоро и тенът му беше нездрав. Бледосивите му очи допълваха картината.
Той не стана.
Значи вие сте човекът, — каза, подавайки ръка, — Радвам се да се запознаем. Как предпочитате да ви назовавам?
— Джон е добре. — казах.
Той направи дискретен жест към Лари и Лари изчезна.
— Тук е хладничко. Вземете си питие, Джон. Там на полицата има. — Той посочи вляво от себе си. — Както сте там можете да донесете едно и на мен. Два пръста бърбън във водна чаша. Това е.
Аз кимнах и отидох, и налях две питиета.
— Седнете. — Той посочи близкия стол, докато му подавах чашата. — Но нека първо да видим каква машинария сте донесъл.
Разопаковах пакета и му подадох шлема. Той отпи от питието си и го остави настрани. Пое шлема с две ръце, разгледа го, смръщи вежди и го обърна наобратно. Вдигна го и го сложи на главата си.
— Не ми стои зле, — каза и се усмихна за пръв път, превръщайки се за момент в лицето, което познавах от новините. Ухилен или ядосан — почти винаги беше едното или другото. В никоя медия не бях виждал победеното му изражение.
Той свали шлема и го постави на пода.
Добра изработка, — каза. — Нищо общо с онези чудесии навремето. Но това го е изработил Дейвид Фентрис. Да, той ни каза за онова… — Надигна чашата си и отпи. — Очевидно вие сте единственият, който може да го използва. Как смятате? Ще свърши ли работа?
— Бях в контакт само няколко секунди, така че получих единствено някакво усещане, нищо повече от предчувствие. Но, да, имах чувството, че ако разполагах с повече време щеше да е възможно да успея да се справя с веригите му.
— Кажете ми защо това не е спасило Дейв.
— В съобщението, което ми е изпратил, той отбеляза, че се с бил отдалечил до компютърния си терминал. Вероятно шумът от него е заглушил жуженето.
— Защо това съобщение не е било запазено?
— Изтрих го поради причини, несвързани със случая.
— Какви причини?
— Мои собствени.
Лицето му стана от бледожълто червено.
— човек може да си навлече доста неприятности, укривайки доказателства и възпрепятствайки правосъдието.
— Значи между нас има нещо общо, нали сър?
Очите му се спряха на моите с поглед, виждан от мен преди само у хора, които не ми желаеха доброто. Задържа втренчения си взор цели четири удара на сърцето, след което въздъхна и изглежда се отпусна.
— Дон каза, че по определени въпроси не трябва да ви притискам. — каза накрая.
— Вярно е.
— Той не наруши никакви правила за дискретност, но все пак трябваше да ми каже нещо за вас, нали разбирате.
— Допускам.
— Изглежда има високо мнение за вас. Но аз, въпреки това, се опитах сам да науча нещо относно вашата личност.
— И…?
— Не можах — а моите източници ги бива в този род неща.
— Е и, …?
— Е, аз поразмислих и се почудих… Фактът, че източниците ми не изровиха нищо, е интересен сам по себе си. Може би дори издайнически. Аз съм в по-добро положение от повечето хора, за да ми е известно, че допреди няколко години нямаше пълно съответствие в регистрационния статут. Но някои от включените индивиди — може би трябва да кажа „повечето“ — не успяха дълго да демонстрират съществуването си по един или друг начин и да не бъдат надлежно въведени. И имаше три основни категории: неграмотните, неодобряващите и обременените с незаконен начин на живот. Не се опитвам да ви категоризирам или да ви давам оценки. Но на мен ми е известно, че съществува известен брой неличности, движещи се из обществото, без да хвърлят сянка, и ми хрумна, че може би вие сте една от тях.
Аз вкусих от питието си.
— Ами ако съм? — попитах.
Той ме дари с втора, по-гадна усмивка и не каза нищо.
Станах и прекосих стаята, до мястото, където както отсъдих е стоял някога столът му. Погледнах акварела.
— Не мисля, че бихте понесъл един разпит. — каза.
Не отговорих.
— Няма ли да кажете нещо?
— Какво искате да кажа?
— Можете да ме попитате какво ще направя в такъв случай?