Джек Лондон
Уа! Уа! Уа!
Той беше пияница шотландец и пиеше уискито си чисто, като започваше точно в шест часа сутринта и продължаваше на равни интервали през целия ден, докато си легнеше, което ставаше обикновено в полунощ. Спеше само по пет часа на денонощие, а през останалите деветнадесет часа беше тихо и порядъчно пиян. През осемте седмици, които прекарах на атола Улонг, нито веднъж не го видях трезвен. Всъщност той спеше толкова малко, че никога нямаше време да изтрезнее. Това беше най-съвършеният и най-прилежният и методичен пияница, когото някога съм виждал.
Казваше се Макалистър. Беше стар човек, едва се крепеше на пищялките си. Ръката му трепереше като на паралитик и това особено личеше, когато си наливаше уиски, но никога не го видях да разлее нито капка. Беше прекарал двадесет и осем години в Меланезия — от немска Нова Гвинея до немските Соломонови острови — и дотолкова се бе сраснал с тази част на света, че обикновено говореше на онова ужасно наречие, известно под името „ЬесЬе йе тегл“. Дори в разговор с мен употребяваше „слънцето стана“ вместо „разсъмна се“; „кай-кай пристигна“ вместо „обедът е готов“; „коремът ми се разхожда“ вместо „боли ме стомахът“. Беше дребен изсушен човечец, изгорен отвътре от палещия алкохол, а отвън — от палещото слънце. Това беше въглен, човек сгурия, мъничко одушевено късче още недоизстинала сгурия, което се движеше сковано и рязко като някакъв автомат. Да духнеше вятър, щеше да го отнесе. Тежеше някакви си деветдесет фунта.
Но силата на властта му беше огромна. Атолът Улонг е сто и четиридесет мили околовръст. В лагуната му може да се плава само с компас. По онова време беше населен от шест хиляди полинезийци,
——
Френското название на морска краставичка. В случая — наречието, разпространено по местата, където се ловят морски краставички. Б. пр.
все едри мъже и жени, мнозина по шест фута високи и по двеста фунта тежки. От Улонг до най-близката земя има двеста и петдесет мили. Два пъти в годината тук идваше малка шхуна, за да вземе копра. Единственият бял човек на Улонг беше Макалистър — дребен търговец и непоправим пияница; но той управляваше Улонг и неговите шест хиляди диваци с желязна ръка. Казваше „елате“ и те идваха, „вървете“ — и те отиваха. Волята и нарежданията му се изпълняваха безпрекословно. Той беше сприхав, както може да бъде само един старик шотландец, и постоянно се месеше в личните им работи. Когато Нугу, дъщерята на краля, реши да се омъжи за Хаунау, който живееше на другия край на атола, баща й се съгласи; но Макалистър каза „не“ и сватбата не се състоя. Когато кралят пожела да купи от главния жрец едно островче сред лагуната, Макалистър пак каза „не“. Кралят беше задлъжнял на компанията със сто и осемдесет хиляди кокосови ореха и Макалистър не позволи нито един кокосов орех да отиде другаде, докато не бе изплатен дългът, А при това кралят и народът му не обичаха.Макалистър. Напротив, страшно го ненавиждаха и както разбрах, всички жители на атола начело с жреците цели три месеца напразно правили заклинания да пукне. Насъсквали срещу него най-страшните си духове, но тъй като Макалистър в нищо не вярвал, духовете се оказали безсилни. При такъв пияница — шотландец никакви заклинания не помагат. Диваците събирали остатъците от храната, до която се били докосвали устните му, празните бутилки от уиски, изпити от него кокосови орехи, дори слюнката му и баяли как ли не над тях. Но Макалистър си живееше. Радваше се на превъзходно здраве. Не знаеше що е треска, кашлица или простуда; дизентерията го отминаваше; а злокачествените язви и гнусните кожни болести, които при този климат не щадят ни черни, ни бели, никога не се докосваха до него. Сигурно така се беше спиртосал, че никакъв микроб не можеше да живее в него. Аз си представях, че щом приближаваха окръжаващата го, наситена с алкохол атмосфера, микробите падаха на земята като дъжд от невидима пепел. Никой не го обичаше, дори микробите, а той обичаше само уискито и все пак живееше.
Бях озадачен. Не можех да разбера как е възможно шест хиляди туземци да търпят тиранията на това съсухрено старче. Цяло чудо беше, че не бе умрял скоропостижно още преди много години. За разлика от страхливите меланезийци местното племе се отличаваше с храброст и войнствен дух. В голямото гробище, при главите и краката на погребаните, се пазеха трофеи от минали кървави събития —
стъргала за китова мас, стари ръждясали щикове и саби, медни болтове, железни кърмови части, харпуни, тухли — очевидно от пещ на китоловен кораб — и стари бронзови пушки от шестнадесети век, които показваха, че тук са идвали корабите на първите испански мореплаватели. Не един кораб бе намерил своята гибел в тези води. Само преди тридесет години китоловният кораб „Блендърдейл“, спрял в лагуната за ремонт, бил пленен заедно с целия екипаж. Тук бе загинал и екипажът на шхуната „Гаскет“, която пренасяла сандалово дърво. Големият, френски платноходен кораб „Тулон“ попаднал в щил край атола и след остра схватка бил взет на абордаж от островитяните и потопен при входа на Липо; само капитанът и шепа моряци успели да избягат със спасителната лодка. А и испанските пушки говореха за гибелта на някои от първите изследователи. Всичко описано за споменатите кораби е вече достояние на историята и може да се намери в „Мореплавателски справочник за Южния Тихи океан“. Но има друга, неписана история, която тепърва щях да науча. Междувременно си блъсках главата да разбера защо шестте хиляди първобитни туземци не бяха се разправили досега с този уродлив шотландец деспот.