Един горещ следобед седяхме с Макалистър на верандата и гледахме лагуната, в която преливаха
— багрите на чуден скъпоценен камък. Зад нас, отвъд осеяните с палми пясъци, прибоят ревеше в крайбрежните скали. Беше адска жега. Намирахме се
на четири градуса южна ширина и слънцето, прекосило само преди няколко дни екватора в своя път на юг, беше точно в зенита си. Нямаше никакъв вятър — нито полъх дори. Сезонът на югоизточния пасат бе приключил по-рано, а северозападният мусон още не бе започнал да духа.
— Пет пари не струват техните танци — каза Макалистър.
Случайно бях казал, че полинезийските танци превъзхождат папуаските и сега Макалистър отричаше това не за друго, а просто защото си беше сприхав. Но в тая жега не ми се спореше и аз замълчах. Освен това никога не бях виждал как танцуват жителите на Уланг.
— Сега ще ви докажа — продължи той и повика чернокожото момче от Нови Хановер, което бе взел наскоро за готвач и домашен прислужник: — Ей, ти иди кажи на краля да дойде при мене.
Момчето отиде да изпълни поръката и скоро пред нас застана министърпредседателят, смутен, неспокоен, и взе да мърмори някакви извинения и обяснения. С две думи, кралят спял и не бивало да го смущават.
— Кралят е заспал здравата — каза той в заключение.
Това така вбеси Макалистър, че министърът хукна неудържимо и се върна със самия крал. Бяха, великолепна двойка, особено кралят, висок най-малко шест фута и три инча. В чертите му имаше нещо орлово, което така често се среща в чертите на североамериканските индианци. Беше не само роден, но и създаден да управлява. Очите му искряха, но той покорно изслуша и се подчини на заповедта да доведе двеста души мъже и жени от най-добрите танцьори в селището..И те наистина танцуваха пред нас в продължение на два убийствени часа под палещите лъчи на слънцето. Това ги караше още повече да ненавиждат Макалистър, но техните чувства никак не го интересуваха и той ги отпрати с ругатни и насмешки.
Робското покорство на тези великолепни диваци беше поразително. Как бе възможно това? Каква беше тайната на неговата власт? През следващите дни аз все повече се губех в догадки и макар непрекъснато да виждах доказателства за неоспоримата му власт, не можех да намеря ключа на тази тайна.
Един ден случайно изказах пред Макалистър разочарованието си, че не успях да се спогодя за покупката на две красиви раковини от най-малко пет лири. Бях предложил на собственика им двеста пачки тютюн, но той не отстъпи по-долу от триста пачки. Когато мимоходом разказах това на Макалистър, той изпрати незабавно да повикат човека, взе от него раковините и ми ги даде. Не ми позволи да дам повече от петдесет пачки тютюн. Собственикът им прие тютюна, очевидно доволен и предоволен, че се е отървал така леко. Що се отнася до мен, реших в бъдеще да си държа езика зад зъбите. И продължавах да умувам над тайната на властта на Макалистър. Дори се осмелих да го попитам направо за това, но той само хитро намигна и с дълбокомислен вид отпи от чашата си.
Една вечер излязохме с Оти — така се казваше изиграният туземец — да ловим риба в лагуната. Бях му дал тайно още сто и петдесет пачки тютюн
и той започна да се отнася към мен с уважение, граничещо с обожание — нещо удивително, защото Оти беше стар човек, поне два пъти по-възрастен от мене.
— Що за хора сте вие, капаните, също като малки деца — подхванах аз. — Нали е един, а вие, канаките, сте много. Като че сте някакви паленца — много се боите от . НЯма да ви изяде. Та той дори зъби няма. Защо толкова му се боите?
— А ако много канаки убият него? — попита
старецът.
— Той ще умре — отвърнах. — Навремето
вие канаките сума бели хора сте избили. Защо толкова се боите от този бял човек?