— Да, ние много убили — съгласи се той. — Истина казвам. Много! Но това отдавна. Едно време — аз бил млад — един шхуна спрял в атол. Вятър не .духал. Ние много канаки, качили много, много кану и тръпнали да хванем тоз шхуна. И ние хванали — истина казвам! — но голям бой паднал. Две-три бели хора стреляли като дявол. Нас не било страх. Приближили, качили шхуна — много канаки, може имало петдесет пъти десет. На шхуна било един
бяла жена. Аз не виждал бяла жена. Канаки убили много бели. Само капитан не умирал. И още петшест бели хора не умирал. Капитан давал команда. И бели хора стреляли. Други бели спуснали лодка. После всички през борд. Капитан свалил бяла жена. После всички гребали като дявол. Баща мой, той тогаз бил силен. Той хвърлил копие. Копие пробило една страна на бяла жена, излезло от друга,
истина казвам. Край на бяла жена. Мене не било страх. Много канака, нас не било страх.
Очевидно бях засегнал гордостта на стария Оти, защото той свали набедреника си й ми показа дълбок белег от куршум. Но преди да успея да проговоря, конецът на въдицата му силно се опъна. Оти хвана конеца и понечи да го изтегли, но рибата се беше завряла вече в коралите. Старецът ме погледна с укор, защото с разговора му бях отвлякъл вниманието, прехвърли се през борда с краката напред, преобърна се под водата и тръгна по конеца към дъното. Дълбочината тук беше десет разтега. Наведох се през борда и заследих пъргаво биещите крака, които все повече и повече се губеха, оставяйки във фосфорисциращите дълбини призрачна огнена следа. Десет разтега — шестдесет фута — това не значеше нищо за него, стареца, в сравнение със
скъпоценния конец и въдичката. След около минута, която ми се стори цяла вечност, го видях да изплува нагоре, обвит в искряща бяла пяна. Той изскочи на повърхността и хвърли в лодката десетфунтова треска — конецът и въдичката (все още забита здраво в устата на рибата) бяха цели-целинички.
— Може би на времето не ви е било страх — заядох го пак. — Но сега много ви е страх от .
— Да, много страх — призна той, очевидно без всякакво желание да продължи разговора на тази тема.
Още половин час мълчаливо вадехме и хвърляхме въдиците. Но ето че започнаха да кълват малки акули и след като ни отнесоха по една кука, ние
прибрахме въдиците и зачакахме да се разпръснат.
— Мене каже тебе истина — продума изведнъж Оти, — тогава ти разбере защо нас страх сега. Запалих лулата си и зачаках. Историята, която
Оти ми разказа на този ужасен „ЬесЬе о!етег“, предавам на нормален език. Но по дух и строй на повествованието разказът е такъв, какъвто го чух
от него.
— По онова време ние много се бяхме възгордели. Толкова пъти бяхме воювали с непознатите бели Хора, които идваха от морето, и всякога ги бяхме побеждавали. Немалка от нас загинаха, . но
какво значение имаше това в сравнение с купищата какви ли не съкровища, които намирахме на корабите? Ала един ден, преди около двайсет двайсет и пет години,на входа на лагуната се появи кораб и влезе право в нея. Беше голяма тримачтова шхуна. На борда й имаше петима бели и около четиридесет души екипаж — все черни от Нова Гвинея и Нова Британия; дошли бяха да ловят морски краставички. Шхуната хвърли котва при Паулу — на отсрещния бряг на лагуната, — а лодките й се пръснаха из цялата лагуна. По брега устроиха лагери, където сушеха морските краставички. Разделени по такъв начин, белите не представляваха вече сила, защото ловците в лагуната бяха на петдесет мили от кораба при Паулу, а някои бяха дори по-далеч.
Кралят и старейшините се събраха на съвет, а аз и неколцина други цял следобед и цяла нощ гребахме да стигнем другия край на лагуната и да съобщим на жителите на Паулу, че сутринта ще нападнем ненадейно всички лагери, а те трябва да завладеят шхуната. Макар уморени от гребане, ние, вестоносците, също участвувахме в нападението. На шхуната имаше двама бели — капитанът и вторият помощник — и петима-шестима черни. На брега хванахме капитана и трима матроси и ги убихме, но преди това капитанът уби с двата си револвера осем от нашите. Боят се водеше отблизо, виждаш ли, съвсем лице в лице.
Като чул пукотевицата, помощникът разбрал какво става и сложил храна, вода и едно платно в малка лодка — на дължина не повече от четири крачки. Ние се понесохме към шхуната, хиляда мъже с канута, осеяли цялата лагуна. Надувахме раковини, пеехме бойни песни и думкахме с веслата по канутата. Какво можеха да сторят един бял и трима черни срещу толкова народ? Нищо — и помощникът знаеше това.
Но белите са същински дяволи. Години наред съм ги наблюдавал и сега, когато съм вече старец, най-после разбрах защо белите успяха да завладеят всички острови в морето. Защото са същински дяволи. Да вземем тебе, който седиш с мен в кануто. Ти си почти още момче. Какво знаеш ти? Аз трябва всеки ден да те уча ту едно, ту друго. Когато бях