Какво ни оставаше да правим? На сутринта две от шхуните се възползуваха от попътния вятър и ни застигнаха посред лагуната. Духаше силен пасат и те ни връхлетяха, потапяйки десетки канута. Пушките им не замлъкваха нито за миг. Ние се пръснахме кой накъдето види, както летящите риби се пръскат пред рибата меч, и понеже бяхме много, хиляди от нас успяха да се укрият на островите.
Но и след това шхуните продължаваха да ни преследват из цялата лагуна. Нощем ние благополучно се промъквахме край тях. Но на другия ден или след два-три дена шхуните се връщаха и ни погваха към отсрещния край на лагуната. И така ден след ден. Вече не знаехме броя на убитите. Вярно, ние бяхме много, а те — малко. Но какво можехме да сторим? Аз бях в едно от двайсетте канута, пълни с мъже, които не се страхуваха от смъртта. Нападнахме най-малката шхуна. Направиха ни на леш. Хвърляха динамит в канутата, а когато свършиха динамита, взеха да ни заливат с вряла вода. И пушките им не млъкваха нито за миг. Убиваха във водата оцелелите от разбитите канута. А помощникът подскачаше на мостика и крещеше: „Уа! Уа! Уа!“
Всяка къща и на най-малкия остров бе изгорена. Не остана живо прасе, ни птица. Запълваха кладенците ни с труповете на избитите или с коралови отломъци. Преди да дойдат трите шхуни, на Улонг живееха двайсет и пет хиляди души. Сега бяхме останали пет хиляди. А след като шхуните си заминаха, останахме, както ще видиш, едва три хиляди.
Най-после на трите шхуни им омръзна да ни гонят нагоре-надолу. Тогава се събраха при Нихи, на североизток И оттам започнаха да ни изтласкват на запад. Спуснаха във водата и деветте си лодки. Обхождаха всеки остров по пътя си. Изтласкваха ни, изтласкваха ни ден след ден. И всяка нощ трите шхуни и деветте лодки се нареждаха във верига ® от единия до другия край на лагуната, тъй че да не можем да бягаме назад.
Това изтласкване не можеше да продължи вече; но, защото лагуната все пак има край; най-после всички оцелели бяхме изтласкани на западния бряг. щ Отвъд него се простираше океанът. Бяхме десет хиляди души, заели пясъчмата ивица от вътрешния край на лагуната до скалите откъм океана, дето се разбива прибоят. Никой не можеше да легне. Просто нямаше място. Стояхме бедро до бедро, рамо до рамо. Два дена ни държаха така, а помощникът току се покатерваше на мачтата и ни се подиграваше, крещейки: „Уа! Уа! Уа!“ Ние вече съжалявахме, че преди месец бяхме вдигнали ръка срещу него и шхуната му. Два дни и две нощи стояхме на крак без никаква храна. Умираха децата, умираха старите и.немощните, умираха ранените. И което беше най-лошото, нямаше вода да утолим жаждата си, а слънцето два дена ни жареше и никъде нямаше сенчица. Много мъже и жени потърсиха спасение в океана, но се издавиха и прибоят изхвърли телата им на брега. После ни налетя нова напаст — рояци мухи. Някои от мъжете се опитаха да се доберат с плуване до шхуните, но,бяха избити до един. А ние, живите, истински се разкайвахме, че подтиквани от честолюбието си, бяхме нападнали тримачтовата шхуна, дошла на лов за морски краставички. Сутринта на третия ден при нас дойдоха с малка лодка капитаните на трите шхуни и оня помощниккапитан. Въоръжени с пушки и револвери, те поведоха преговори с нас. Обясниха ни, че престанали да ни унищожават просто защото се уморили да убиват. Ние ги уверихме, че се разкайваме и че никога вече няма да вдигнем ръка срещу бял човек и за да изразим нашата покорност, поръсихме главите си с пясък. Тогава жените и децата така се разреваха за вода, че известно време не можеше да се разбере какво говорят мъжете. После ни казаха какво наказание са ни определили. Трябваше да напълним трите шхуни с копра и морски краставички. Ние се съгласихме, защото ни мъчеше жажда, защото бяхме изгубили мъжеството си и знаехме, че в боя сме същински деца в сравнение с белите, които се бият като дяволи. Когато преговорите завършиха, помощникът стана и подигравателно закрещя: „Уа! Уа! Уа!“ После ние седнахме в канутата си и тръгнахме да търсим вода за пиене.
Седмици наред се трудихме — ловяхме и сушахме морски краставички, събирахме кокосови орехи и приготвяхме от тях копра. Ден и нощ над всички острови на Улонг се вдигаха облаци дим — ние изкупвахме вината си. Защото тези дни на смърт запечатаха с нажежено желязо в мозъка ни, че никога не бива да вдигаме ръка срещу бял човек.
Постепенно шхуните се напълниха с копра и морски краставички, а по нашите палми не остана кокосов орех. Тогава тримата капитани и помощникът пак ни повикаха на важен разговор. Те изразиха