— Нахрани ме с каквото искаш за тия пари — казваше той със смях. — Може и с ядене, което друг няма да вкуси. Все ми е тая. Както виждаш, аз съм забележителен човек, не като другите. Защо да тровя мислите си с това какво ям?
Историите, които доктор Парсивал разказваше на Джордж Уилард, нямаха ни начало, ни край. Някой път момчето имаше чувството, че са измишльотини, куп лъжи. Ала сетне се убеждаваше, че в същината си са чиста истина.
— И аз бях репортер като тебе — подхващаше разказа си доктор Парсивал. — В едно градче в щата Айова — а дали не беше в Илиной? Все едно, не си спомням, пък и не е толкова важно. А може би нарочно се мъча да забуля самоличността си, да не бъда съвсем точен. Не ти ли е направило впечатление, че харча, без да мисля, а нищо не върша? Нищо чудно да съм откраднал много пари, преди да дойда в градчето, или да съм замесен в убийство. Ето ти храна за размисъл, нали? Ако си наистина изпечен вестникар, би се заел да ме проучиш. В Чикаго имаше един доктор Кронин, ама го убиха. Чувал ли си за това убийство? Неколцина му видели сметката и го напъхали в един куфар. Рано призори прекарали куфара през града. Метнали го отзад в един фургон, а те седнали на седалката, без да им пука от нищо. Преминали така по смълчаните улици на спящия град. Слънцето тъкмо надниквало иззад водите на езерото. Смешно, а? Като си помислиш, че пушели и бъбрели, без да се смущават от нещо, както мене сега! А може аз да съм бил един от тях. Това се казва интересен обрат на нещата, нали?
После доктор Парсивал отново се връщаше към започнатия разказ:
— Но… както и да е, бях репортер в един вестник, както си ти сега, тичах насам-натам, подготвях разни вести и бележки за печат. Майка ми беше бедна. Работеше като перачка. Мечтата й бе да ме направи презвитериански свещеник и аз учех, та дано да стана.
Баща ми от дълги години страдаше от душевно разстройство. Държаха го в една лудница в Дейтън, Охайо. Ама че се изтървах! Наистина всичко това ставаше в Охайо, тъкмо тук, в Охайо. Давам ти нишката, ако ти хрумне един ден да ме проучваш и да размотаеш кълбото.
Готвех се да ти разкажа за брат ми. Това е целта на разказа. Заради него започнах тая история. Брат ми беше бояджия по железниците, работеше към „Великата четворка“. Ясно ти е, че тая линия минава оттук, през Охайо. Живееше с другите бояджии в товарен вагон, пътуваха от град на град и боядисваха имущества на железопътната компания — стрелки, бариери, мостове, гари.
„Великата четворка“ боядисва гарите си в противно оранжево. Как ненавиждах този цвят! Брат ми вечно бе оплескан в оранжево. Когато вземеше заплата, редовно се натряскваше, прибираше се у дома с омърляните от боя дрехи и с парите. Не даваше заплатата на майка ми, а я оставяше на купчинка върху масата в кухнята.
Мъкнеше се из цялата къща в тия дрехи, оваляни в гадна оранжева боя. И сега го виждам пред очите си. Майка ми, дребничка женица с жални, зачервени очи, пристигаше от малката барачка в задния двор. Дните си прекарваше там, превита над коритото, търкаше мръсните хорски дрехи. Влизаше в кухнята, заставаше край масата и отриваше очи с престилката, плувнала в сапунена пяна.
„Не пипай парите! Само да посмееш!“ — избоботваше брат ми, после сам измъкваше от купчинката пет или десет долара и се запиляваше по кръчмите на лов за жени. Като прахосаше тия пари, връщаше се за още. На майка ми не даваше нищичко, оставаше при нас, докато малко по малко профука цялата заплата. После пак се връщаше по железниците с бояджийската бригада. Заминаваше и тогава почваха да пристигат разни неща вкъщи — продукти и други такива работи. Понякога рокли за майка ми или чифт обувки за мен.
Чудновато, нали? Майка ми го обичаше много повече от мен, макар че блага дума за нас той ни един път не намери, вечно вилнееше из къщи и ни заплашваше как ли не, ако дръзнем да пипнем парите, които понякога стояха на масата по цели три дни.
Иначе добре си живеехме. Аз учех за свещеник и се молех. Бях голям загубеняк в молитвите. Само да можеше да ме чуеш! Когато баща ми почина, молих се цяла нощ, понякога така се молех, когато брат ми беше в града, гуляеше или ходеше да пазарува за нас разни неща. Свличах се на колене пред масата, върху която стояха парите, и се молех с часове. Когато никой не ме гледаше, измъквах долар или два и ги мушвах в джоба си. Сега ме избива на смях, но тогава това бе дързост чудовищна. Все за това мислех, не ми излизаше от ума. От вестника изкарвах по шест долара на седмица и ги отнасях право вкъщи, на майка. А няколкото доларчета, които издърпвах от купчината на брат ми, си бяха само за мен, нали разбираш, за дреболии, за сладкиши и цигари и такива неща.