Когато баща ми се помина в приюта за душевно болни, заминах веднага за Дейтън. Заех пари от шефа си във вестника и тръгнах през нощта с влак. Навън валеше. В лудницата ме посрещнаха като цар.
Тия, дето работеха в лудницата, бяха научили, че съм репортер във вестник. Това ги стресна. Проявявали нехайство, небрежност някаква към баща ми, докато страдал и се мъчел. Ясно ти е, нали? Изплашиха се, че ще изнеса всичко във вестника и ще вдигна страшен шум. А аз въобще не съм имал такива намерения!
Както и да е, прекрачих прага на стаята, в която лежеше моят покоен баща, и благослових мъртвото му тяло. Чудя се как ми текна тая приумица в главата! Брат ми, бояджията, би се пукнал от смях, само да беше научил! Изправих се над тялото на покойника и разперих ръце. Пристигнаха главният надзирател на лудницата и неколцина от помощниците му, наредиха се наоколо и гледаха глупаво. Беше страшно забавно. Аз протегнах ръце и изрекох: „Нека вечен покой обгърне този труп.“ Това рекох.
Доктор Парсивал рипна на крака, спря да разказва й закрачи напред-назад из канцеларията на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“, където Джордж Уилард седеше и слушаше. Стаята бе тясна, докторът стъпваше тромаво и непрекъснато събаряше по нещо.
— Ама че съм глупав дърдорко! — рече той. — Та затова ли идвам тук, затова ли ти натрапвам познанството си? Друга цел имам в главата си. Ти си репортер, както и аз бях едно време, и привлече вниманието ми. Може и ти да свършиш като мене, да станеш същия глупак. Искам да те предвардя, да те накарам да бъдеш нащрек, винаги! Ето за какво те търся.
Доктор Парсивал заговори за държането на Джордж Уилард към хората. На момчето му се стори, че докторът гони една-едничка цел — да изкара всички хора отвратителни.
— Искам да те заредя с омраза и презрение, само тогава ще почувстваш, че превъзхождаш останалите — заяви той. — Ето на̀, погледни брат ми. Какъв човек само, а? Той бе изпълнен с ненавист към всички. Нямаш представа с какво презрение ни гледаше, мен и мама. Можеш ли да отречеш, че стоеше по-високо от нас? Не можеш. Без да си го виждал, те накарах да го почувстваш. Дадох ти възможност да го усетиш. Той умря. Напил се веднъж, легнал върху релсите и вагонът, в който спеше с другите бояджии, го прегазил.
В един августовски ден доктор Парсивал изживя необикновено събитие. От месец насам всяка сутрин Джордж Уилард прекарваше по един час в кабинета на доктора. Докторът настояваше за тия посещения, канеше младежа, за да му чете страници от книгата, която пишеше в момента. Да напише тази книга — ето причината да се пресели в Уайнсбърг, твърдеше доктор Парсивал.
В утрото на тоя августовски ден — още преди да пристигне момчето — в кабинета на доктора се разигра необичайна случка. На Мейн Стрийт бе станало произшествие. Подплашени от влака, впряг коне се спуснали в лудешки бяг. От двуколката изхвръкнало малко момиченце, дъщеричката на един фермер, и загинало на място.
Суматоха настъпи по главната улица, всички се разкрещяха за доктор. И тримата уайнсбъргски лечители се отзоваха незабавно, но намериха детенцето мъртво. Някой от тълпата се втурнал и към доктор Парсивал, но той грубо отказал да напусне кабинета и да слезе при убитото дете. Безпричинната жестокост на отказа му остана незабелязана. В интерес на истината мъжът, качил се горе да го повика, бе хукнал обратно, без да чуе грубия му отговор.
Ала всичко това доктор Парсивал не знаеше и когато Джордж Уилард пристигна, той се тресеше в панически страх.
— Постъпката ми ще възбуди хората от градчето — трескаво бръщолевеше докторът. — Знам си аз човешката природа! Знам какво ще последва. Вестта за отказа ми ще обходи целия град. Хората ще почнат да се събират на групички, все за това ще си шушукат. Ще пристигнат тук. Ще избухне кавга, а после ще почнат да мълвят, че заслужавам бесило. И отново ще се върнат, вече с въже в ръце.
Доктор Парсивал трепереше от ужас.
— Имам предчувствие — разпалено заяви. — Може би това, което казвам, няма да стане точно тая сутрин. Могат да го отложат за довечера, но ще ме обесят. Вълнението ще обхване всички. Ще ме обесят на някой уличен фенер по Мейн Стрийт.
Застана на прага на мръсния си кабинет и се надвеси над стълбището, което водеше към улицата. После се върна и страхът, който гореше в очите му, се смени с колебание. Прекоси стаята на пръсти и потупа Джордж Уилард по рамото: