Мислеше си, че като предан божи служител цялата ивица земя, дето преброди тая вечер, нему трябва да принадлежи. Сети се за загиналите си братя и мислено ги укори, че не са работили още по-усърдно, та да завладеят повече земи. Край него в лунната нощ малкото поточе препускаше върху облите камъни и Джеси отново зарея мисли към древните хора, които също като него притежавали стада и земи.
Някакъв нереален импулс — отчасти страх, отчасти алчност — облада Джеси Бентли. Той си спомни как в библейското сказание Господ бог се явяваше на оня, другия Джеси3, и му казваше да изпрати сина си Давид там, дето Саул и хората на Израел се бият срещу филистимляните в Дъбовата долина. В съзнанието на Джеси се загнезди убеждението, че охайските фермери, които владееха земите по долината на Уайн Крийк, са филистимляни и врагове на бога.
— Ами не щеш ли — шепнеше си той — измежду тях да изникне някой, който като Голиат, филистимлянина от Гет, ме срази и отнеме всичкия ми имот? — И въображението му го караше да изстрадва агонизиращия ужас, който сигурно е свивал сърцето на Саул преди идването на Давид. Джеси скокна на крака и се втурна в нощта. Тичаше и зовеше бога. Гласът му отекваше далеч отвъд ниските ридове.
— Помогни ми, Господи — викаше той, — дари ме тази нощ със син от утробата на Катрин. Нека ме докосне Твоята милост. Прати ми син, когото ще нарека Давид, и той ще ми помогне да изтръгнем завинаги тия земи от ръцете на филистимляните, за да ги посветя на Тебе и изградя върху тях Твоето царство на земята.
Част втора
Дейвид Харви от Уайнсбърг, Охайо, бе внук на собственика на фермата Джеси Бентли. Когато стана дванадесетгодишен, отиде да живее при стария Бентли. Майка му, Луиз Бентли, детето, което се роди в оная нощ, когато Джеси търчеше из полята и молеше бога да го дари с мъжка рожба, израсна във фермата, стана жена и се омъжи за младия Джон Харди от Уайнсбърг, който по-сетне стана банкер. Луиз и мъжът й нямаха щастлив брак и всички смятаха, че вината е в нея. Тя бе дребна, с проницателни сиви очи и тъмни коси. Още от дете бе предразположена към нервни пристъпи и ако не бе разлютена, биваше мълчалива и навъсена. Из Уайнсбърг се мълвеше, че пиела. Мъжът й, банкерът, внимателен и кадърен човек, какво ли не направи, за да я ощастливи. Щом взе да трупа добри пари, купи й просторна тухлена къща на Елм Стрийт в Уайнсбърг и бе едничкият мъж в градчето, който поддържаше кочияш за кабриолета на жена си.
Ала Луиз не можеше да се зарадва на нищо. Тя изпадаше в полуистерични гневни припадъци и тогава или не обелваше нито дума, или ставаше буйна и свадлива, сипеше ругатни, разярено крещеше. Веднъж грабна кухненския нож и заплаши да намушка съпруга си. Друг път нарочно подпали къщата и доста често се залостваше в стаята си дни наред и не искаше никого да види. Животът й, почти отшелнически, даваше храна за какви ли не приказки. Говореше се, че взема опиати, че бяга от хорските очи, защото често е толкова пияна, та състоянието й не може да се скрие. А понякога в летните следобеди се измъкваше от къщата и сядаше в кабриолета. Освобождаваше кочияша и като грабваше поводите в свои ръце, препускаше в лудешки бяг из градските улици. Даже да се изпречеше пешеходец на пътя й, тя караше право напред, а стъписаният човечец побягваше накъдето му видят очите. Хората от Уайнсбърг взеха да мислят, че тя нарочно иска да ги премаже. След като обиколеше няколко улици, сечейки остро завоите и шибайки неспирно конете, тя се понасяше извън града. По междуселските пътища, когато уайнсбъргските къщи се скриеха от погледа й, тя отпускаше поводите, конете забавяха ход и нейното диво, безразсъдно настроение минаваше. Унасяше се в мисли и си говореше сама. Някой път сълзи напираха в очите й. Но когато стигнеше града, отново започваше лудешкото препускане по смълчаните улици. Ако не беше авторитетът на съпруга й и уважението, което вдъхваше у хората, градският съдия-изпълнител отдавна да я бе арестувал, и то не един път.
Малкият Дейвид Харви растеше под един покрив с тази жена и както може да се предположи, в детството му нямаше много радост. Тогава бе прекалено невръстен за да има собствено мнение за хората, ала не бе никак трудно да си състави определено мнение за жената, която бе негова майка. Дейвид бе скромно и послушно дете и дори уайнсбъргчани доста време го имаха за малко глуповат. От малък имаше странен навик — вторачваше продължително тъмните си очи в предмети и хора, но сякаш не ги виждаше. Чуеше ли, че се говори за майка му или че тя ругае по баща му, спотулваше се нейде подплашено. Ала нявга не намираше скривалище и се сащисваше. Тогава прилепяше лице до някое дърво или до стената — ако си бе вкъщи, — затваряше очи и се мъчеше да не мисли. Имаше навика сам да си говори и настроения на тиха печал започнаха да го обсебват още в ранно детство.
3
Според библейското сказание