Когато отиваше във фермата да види дядо си, Дейвид се чувстваше напълно доволен и щастлив. Често му се искаше да не се връща въобще в града и веднъж, прибирайки се след дълго гостуване на дядо си, преживя нещо, което остави трайни следи в съзнанието му.
До града го докара един от ратаите. Човекът бързаше да си свърши някаква работа и остави момчето в началото на улицата, където живееха семейство Харди. Бе есен, започна да се здрачава, а небето бе забулено в облаци. На Дейвид нещо му стана. Беше му противно да се върне в дома, в който живееха майка му и баща му, и тласнат от внезапен импулс, реши да избяга от къщи. Намисли да се върне във фермата при дядо си, ала загуби пътя и часове наред броди по междуселските пътища, разплакан и изплашен. Ливна дъжд, светкавици раздираха небето. Разпаленото въображение на момчето виждаше и чуваше в мрака страхотни неща. Лека-полека Дейвид взе да вярва, че е попаднал в чудовищна незнайна пустош, където преди не е стъпвал човешки крак. От вси страни го обгръщаше безпределна тъма. Вятърът свиреше в дърветата и го караше да потръпва от ужас. В един миг конски впряг затрополи по пътя, дето тичаше момчето, ала то се стресна и се прехвърли през една ограда. Хукна напреко през полето, стигна до някакъв друг път и като се свлече на колене, опипа меката почва под себе си. На тоя свят не му бе останал друг близък, освен дядо му, ала то се боеше, че няма и него да открие в тоя непрогледен мрак. Прибирайки се от града, някакъв фермер дочу плача му и го отведе в бащината му къща. Ала момчето бе капнало от умора и толкова разстроено, че не си даваше сметка какво бе станало с него.
Бащата на Дейвид случайно разбра, че синът му е изчезнал. Срещна на улицата ратая от фермата на Бентли и узна, че синът му е вече в града. Но след като момчето не се появи вкъщи, Джон Харви вдигна тревога и с още неколцина мъже тръгнаха да го търсят извън града. Слухът, че Дейвид е отвлечен, бързо обиколи улиците на Уайнсбърг. Когато момчето се прибра, цялата къща тънеше в мрак, но майка му се появи и крепко го притисна в прегръдките си. Дейвид сметна, че тя мигом се е преобразила. Просто не можеше да повярва, че такова приказно нещо става с него. Със собствените си ръце Луиз Харди окъпа изнемощялото дете и му приготви вечеря. Не го пусна сам да си легне, а когато сложи нощничката си, тя духна лампата, седна на един стол и го взе в обятията си. Цял час остана на стола, притиснала до гърди детето си. И непрекъснато тихо му говореше. Дейвид не можеше да проумее кое бе предизвикало промяната в нея. Вечно свъсеното й недоволно лице сега бе станало най-смиреното и най-благото в света, мислеше си момчето. То се разплака и майка му го притисна още по-силно до себе си. И все така продължаваше да му говори с тих глас. Това не бе оня суров и режещ глас, с който разговаряше с баща му, той приличаше на ромоленето на дъжд върху листата на дърветата. Скоро заприиждаха разни мъже да съобщят, че още не са намерили момчето, ала тя го накара да се скрие и да се смълчи, докато ги отпрати. Момчето реши, че това ще да е някаква игра, която майка му играе с мъжете от града, и започна радостно да се смее. Дори повярва, че загубването му и ужасът в нощната тъма бяха незначителна работа. Помисли, че с готовност би преминал през същото страхотно изпитание още хиляди пъти, стига да е сигурен, че в края на дългия и черен път ще завари нещо толкова мило като майка му — такава, каквато бе сега.
В последните години на своето детство Дейвид виждаше майка си твърде рядко и за него тя стана просто жената, с която бяха живели някога заедно. Ала не можеше да заличи образа й в съзнанието си — колкото по-голям ставаше, толкова по-релефно го виждаше. Щом навърши дванайсет години, Дейвид отиде да живее на фермата при дядо си. Старият Джеси пристигна в града и открито настоя да поеме грижата за момчето. Старецът бе развълнуван, но решен да постигне своето. Разговаря първо с Джон Харди в канцеларията на Уайнсбъргската спестовна банка, а сетне заедно се отправиха към къщата на Елм Стрийт да обсъдят въпроса с Луиз Харди. И двамата очакваха от нея скандал, ала се излъгаха. Тя остана съвсем спокойна и когато Джеси разкри целта на посещението си и подробно изложи какви са предимствата момчето да дойде при него, да живее на чист въздух в безбурната атмосфера на старата ферма, Луиз кимна в съгласие.
— Там атмосферата не е опорочена от моето присъствие — злобно подхвърли тя. Раменете й се разтресоха, сякаш всеки миг ще избухне в ярост. — Фермата е за момче, тя никога не е била място за мен — продължаваше Луиз. — Ти никога не си ме искал и естествено въздухът в твоята къща никога не ми се е отразявал добре. Той бе като отрова за кръвта ми, но за Дейвид няма да е така.