— Чуйте какво ви говоря — ревваше търговецът. — Мързеливи сте и мисълта ви тече лениво. Равнодушието ви към просветата се отразява върху характерите ви. И пет пари няма да струвате. Запомнете думите ми — Луиз така ще ви изпревари, че никога няма да я догоните!
Влуден, той излизаше навън и на улицата продължаваше да се тресе от гняв. Вървеше, като мърмореше и ругаеше, но щом стъпеше на Мейн Стрийт, настървението му позаглъхваше. Спираше се да побъбри за времето или за реколтата с някой търговец или с фермер, пристигнал в града, и забравяше за дъщерите си. Ако се сетеше за тях, вдигаше рамене:
— Е, момичетата са си момичета — измънкваше той философски.
Луиз слизаше в стаята, където седяха двете сестри, но те не й обръщаха никакво внимание. Една вечер — бе живяла в къщата вече повече от шест седмици, — сломена от неизменната хладина, с която я посрещаха, Луиз не издържа и избухна в сълзи.
— Я престани да цивриш и върви горе при учебниците си — скастри я Мери Харди.
Стаята, която заемаше Луиз, бе на втория етаж на Хардивата къща и прозорецът й гледаше точно над овощната градина. В стаята имаше печка и всяка вечер Джон Харди качваше наръч дърва и ги хвърляше в сандъка край стената. На втория месец от пребиваването си в града Луиз се прости с надеждата да се сприятели със сестрите Харди и след вечеря веднага се качваше в стаята си.
Въображението й почна да си играе с мисълта да се сдружи с Джон Харди. Когато влизаше в стаята й, прегърнал наръч дърва, тя си даваше вид, че е потънала в уроците, ала жадно го следеше с очи. След като момчето изсипеше дървата в сандъка и се обърнеше да си върви, тя свеждаше глава и цялата пламваше в руменина. Решаваше да го заговори, но не можеше дума да продума и се вбесяваше на собствената си глупост, когато той вече не бе в стаята.
Съзнанието на селското девойче бе завладяно от мисълта да се сближи с младежа. Вярваше, че у него ще открие онова качество, дето цял живот бе търсила у хората. Имаше усещането, че висока стена я отделя от другите хора на този свят и че живее на ръба на някакъв сгушен вътрешен кръг от живота, който за останалите е съвсем разбираем и леснодостъпен. Взе да я преследва като фиксидея убеждението, че само някаква безстрашна постъпка от нейна страна ще направи по-различни отношенията й с хората и както човек отваря врата и прекрачва от една стая в друга, така тази постъпка ще й помогне да премине към нов живот. Ден и нощ все за тия неща мислеше и макар онова, което желаеше пламенно, да бе някаква топлинка и близост, то все още нямаше осъзната връзка с любовта. Още нищо в главата й не се бе избистрило и изборът й бе паднал на Джон Харди, защото й бе под ръка и защото — за разлика от сестрите си — не се държеше недружелюбно с нея.
Сестрите Харди, Мери и Хариет бяха малко по-големи от Луиз. Но в познанията си по някои въпроси бяха доста напреднали. Те живееха както всички млади девойки от градчетата на Средния запад. В ония години младите момичета не изоставяха градчетата ни, за да се учат по колежи из източните щати, и понятия за класови различия все още не съществуваха. Дъщерята на безимотния труженик имаше същото обществено положение, както и дъщерята на фермера или търговеца, а богаташи тогава още нямаше. На девойката се гледаше така — или е хубава, или не струва. Ако бе хубава, тя си имаше някой момък, който идваше у дома й в неделя или в сряда вечер да я види. Понякога тя излизаше с младежа на танци или на църковни сбирки. През останалото време го посрещаше у дома си и за тази цел й се отстъпваше гостната. Там никой не й пречеше. Цели часове двамата оставаха напълно сами. Понякога снижаваха пламъка на лампите и двамата млади се прегръщаха. Бузите им пламваха, косите се разрошваха. А след година-две, ако стремлението един към друг нараснеше и станеше неудържимо, те се оженваха.
Една вечер — беше през първата й зима в Уайнсбърг — Луиз преживя нещо необичайно и то още по-силно разпали жаждата й да срути стената, която според нея я делеше от Джон Харди. Беше сряда и веднага след вечеря Албърт Харди си взе шапката и излезе. Младият Джон качи дървата и ги остави в сандъка на Луизината стая.
— Май сериозно учиш, а? — непохватно изломоти той и се измъкна, преди тя да му отговори.
Луиз го чу, че излиза от къщата и я обзе лудешки порив да хукне подире му. Отвори прозореца, надвеси се навън и тихичко извика:
— Ей, Джон, мили, Джон, върни се, не излизай!
Нощта бе облачна и тя не виждаше далеч в тъмата, ала както чакаше, стори й се, че чува лек, приглушен шум, сякаш някой пристъпва на пръсти сред овошките в градината. Сепна се уплашено и бързо затвори прозореца. Треперяща от вълнение, цял час се разхожда из стаята и когато силите й да чака се свършиха, промъкна се в коридора и се спусна надолу в малката, прилична на килерче стаичка до стълбите, която имаше врата и откъм гостната.
Луиз бе решена да осъществи дръзкото деяние, което седмици наред не й даваше покой. Бе сигурна, че Джон Харди се е притаил под прозореца й в градината и се готвеше да го свари там и да му каже, че иска да я прегърне, да я подържи в ръце, да й разкаже своите мисли и мечти, тя да сподели своите мисли и копнежи.
— В тъмното ще е по-лесно да се признаят някои неща — шепнеше си тя, докато стоеше в тъмното килерче и пипнешком търсеше другата врата.
Изведнъж Луиз осъзна, че не е сама в къщата. В гостната, от другата страна на вратата, мъжки глас тихо заговори и вратата се открехна. Луиз едва успя да се шмугне в тясната ниша под стълбата, когато Мери Харди и нейният момък влязоха в тъмното малко килерче.
Луиз седя на пода в непрогледния мрак цял час и попиваше всичко. Без думи Мери Харди и приятелят й, дошъл да прекара вечерта с нея, разкриха пред селското девойче тайнството между мъжа и жената. Свела ниско глава, Луиз се сви на малка топка и не помръдна. Струваше й се, че по чудатата воля на боговете Мери Харди бе дарена с дар богат й недоумяваше срещу какво толкова протестира, макар да бе по-голяма от нея.
Младият мъж взе Мери в прегръдките си и започна да я целува. Тя се кикотеше и съпротивляваше, а той я притискаше още по-силно. Цял час продължи боричкането помежду им и после се върнаха в гостната, а Луиз припна нагоре по стълбите. Бе стигнала вратата на стаята си, когато чу Хариет да казва на сестра си:
— Надявам се, не сте вдигали много шум. Не бива да смущавате оная мишка, заровена в уроците си!
Луиз написа до Джон Харди бележчица и късно през нощта, когато в къщата всички спяха, се спусна надолу и я пъхна под вратата му. Боеше се, че не го ли направи веднага, смелостта ще я напусне. В бележката бе опитала да изрази съвсем точно какво иска: