— С кръвта от агнето трябва да помажа главата на момчето — промърмори дядо му, когато съчките лумнаха в алчен огън, и като измъкна дълъг нож от джоба си, той се извърна бързо, закрачи през полянката към Дейвид.
Ужас скова душата на внука му. Прилоша му. За миг постоя неподвижно като вдървен, после целият настръхна и скокна на крака. Лицето му стана бяло като руното на агънцето, което, усетило се на свобода, побягна надолу по хребета. Припна и Дейвид. От страх краката му летяха. Лудешки прескачаше дънерите и ниските шубраци. Тичайки, измъкна от джоба си чаталчето с прашката за трепане на катерички. Стигна място, където рекичката бе плитка и се плискаше върху камънаците по дъното. Дейвид се спусна към водата, извърна се назад и щом видя, че дядо му все още тича след него, здраво стиснал ножа в ръка, без да се колебае, приклекна, избра камъче и го намести в прашката. Опъна стегнатите ластици с все сила и камъкът просвири във въздуха. Улучи право главата на дядо му, който, съвсем забравил за внука си, тичаше да хване агнето. Със силен вопъл старецът полетя напред и се просна в краката на момчето. Като го видя така безжизнен и без съмнение — мъртъв, Дейвид онемя от страх. Страхът прерасна в панически ужас.
Нададе вик, обърна се и хукна през гората, задавен от сълзи.
— Нищо, убих го, вярно, ама все ми е едно — хлипаше той и както тичаше, внезапно реши: никога вече няма да стъпи във фермата или в Уайнсбърг. — Убих един божи човек, а сега вече ще стана мъж и ще тръгна по широкия свят — каза си храбро, престана да бяга и енергично закрачи по пътя, който следваше криволиците на рекичката Уайн Крийк през поля и гори все на запад.
Проснат на земята край рекичката, Джеси Бентли се размърда неспокойно. Изпъшка и отвори очи. Дълго лежа така, неподвижно, вперил очи в небето. Когато накрая се изправи, главата му се мотаеше и не се учуди, като не видя момчето. Приседна на един дънер край пътя и заговори за бога. Само такива слова можеха да изтръгнат от него. А споменеше ли се името на Дейвид, той поглеждаше с неразгадаем поглед към небето и казваше, че божи пратеник го е отвел със себе си.
— Така стана, защото бях ненаситен за слава — отсичаше той и повече нищичко не казваше.
Човек с идеи
Живееше с майка си — посивяла мълчалива женица с особен пепеляв цвят на лицето. Къщата им се намираше в малка дъбрава отвъд мястото, дето главната улица на Уайнсбърг пресичаше рекичката Уайн Крийк. Името му бе Джо Уелинг и навремето баща му бе един от издигнатите хора в градчето, адвокат и член на щатската законодателна комисия в Колъмбъс. Самият Джо бе дребен на ръст, а нрав като неговия нямаше никой в града. Беше като малък вулкан, който дреме кротко дни наред и изведнъж почва да бълва огън. Не, не бе точно такъв — по-скоро приличаше на човек, склонен към припадъци, такъв, дето постоянно всява страх у другите, защото припадъкът всеки миг може да го връхлети и отвее в тайнствено и обезпокоително физическо състояние, когато очите се обръщат, а краката и ръцете бурно се тресат. Ето какъв беше Джо Уелинг, само че онуй нещо, дето се вселяваше у него, го променяше не физически, а духовно. Обсебваха го разни идеи и впримчеше ли го някоя от тях, той ставаше неудържим. Думи се търкаляха и сипеха от устата му. На лицето му кацваше чудата усмивка. Ръбчетата на зъбите му, обточени в злато, блещукаха на слънцето. Спускаше се ненадейно връз случаен минувач и го заливаше с порой от слова. За човечеца вече нямаше спасение. Възбуден, Джо дишаше право в лицето му, надничаше в очите му, почукваше го по гърдите със заканващ се показалец, изискваше, принуждаваше да му се обърне внимание.
В ония дни „Стандард Ойл Къмпани“ не доставяше направо на клиентите си петролни продукти в цистерни или камиони както днес, а отнасяше горивото по бакалници, железарски магазини и тем подобни. Джо бе агент на фирмата „Стандард Ойл“ за Уайнсбърг и още няколко градчета по протежение на железопътната линия, която минаваше през Уайнсбърг. Събираше пари, приемаше заявки и какво ли още не. Баща му, законодателят, бе му намерил тази работа.
Шареше из уайнсбъргските магазини Джо Уелинг — мълчалив, прекомерно вежлив, отдаден на работата си. Хората го наблюдаваха с очи, в които се таеше любопитство, примесено с тревога. Очакваха го всеки момент да превърти и бяха готови да побягнат. Вярно е, че пристъпите, дето го връхлитаха, бяха съвсем безобидни, но не можеха да се отминат със смях. Те го завладяваха напълно, без остатък. Вкопчеше ли се за някоя идея, Джо ставаше всесилен и непобедим. Превръщаше се в титанична личност. Прегазваше човека, с когото говореше, помиташе го, помиташе всички наоколо, всички, които бяха на разстояние да чуват гласа му.