Когато говореше на Джордж Уилард, Уинг Бидълбаум стискаше ръце в пестници и думкаше с тях по масата или по стените на къщичката си. Това действие го караше да се чувства по-освободен. Ако го обземеше желанието да разказва, когато двамата се разхождаха из полето, Уинг изнамираше я някой дънер, я връхната греда на ограда и като блъскаше по тях с юмруци, заговаряше с подновена непринуденост.
Историята на ръцете на Уинг Бидълбаум сама по себе си заслужава цяла книга. Поднесена със съчувствие, тя би отприщила много необичайни и красиви черти у свитите и сковани хора. Ала това е тема за поет. В Уайнсбърг тези ръце правеха впечатление само с неспирната си пъргавост. Уинг понякога набираше с тези ръце повече от сто и четиридесет кварти2 ягоди на ден. Тези ръце го отличаваха от другите, те станаха неговата гордост и слава. Ала същевременно те правеха още по-гротескна и без това гротескната му и неуловима същност. Градчето Уайнсбърг се гордееше с ръцете на Уинг Бидълбаум по същия начин, по който се гордееше с новата къща на банкера Уайт, изградена от масивен камък, и с дорестия жребец на Уесли Мойър — Тони Тип, победител на две мили тръс в есенните надбягвания в Клийвланд.
На Джордж Уилард неведнъж му се искаше да го разпита за тия ръце. Понякога го завладяваше непреодолимо любопитство. Усещаше, че трябва да има причина за неестествената им подвижност, както и за непонятната склонност на притежателя им да ги крие, но само растящото уважение към Уинг Бидълбаум го възпираше да не изтърси някой от въпросите, които напираха в съзнанието му.
Веднъж дори едва не го запита. Бе летен следобед, двамата се разхождаха из полето и спряха да поседнат на затревената рътлина. През целия следобед Уинг Бидълбаум бе говорил с необичайно въодушевление. По едно време бе спрял край една ограда и удряйки по нея като огромен кълвач, разпалено взе да упреква Джордж Уилард, задето твърде много се влияе от хората наоколо.
— Ти се съсипваш така — викаше той. — По̀ ти приляга да си сам и да мечтаеш, а се боиш от мечтите. Искаш да си досущ като останалите в градчето. Слушаш ги, че дърдорят, и ти по техния акъл.
На затревената рътлина Уинг Бидълбаум отново се опита да му втълпи идеята си. Гласът му стана мек, отдаден на спомени, и като отрони доволна въздишка, Уинг се впусна в безконечен, несвързан монолог, сякаш бе потънал в дълбок сън.
От тоя сън Уинг Бидълбаум нарисува пред Джордж Уилард картина. В нея хората живееха в някакъв пасторален златен век. Откъм безбрежните зелени нивя идеха стройни млади мъже, някои пешком, други — яхнали коне. Прииждаха на тълпи тия млади мъже и се сбираха в нозете на стареца, който седеше под едно дърво в малка градина, и слушаха приказките му.
Уинг Бидълбаум съвсем се прехласна в разказа. По едно време дори забрави ръцете си. Бавно те се прокраднаха напред и легнаха кротко връз раменете на Джордж Уилард. Някаква нова и дръзка нотка зазвуча в гласа му.
— Помъчи се да забравиш всичко, което знаеш — говореше старият човек. — Научи се да мечтаеш. И от този момент нататък ще затвориш уши за хорските врясъци наоколо.
Уинг Бидълбаум замлъкна и се вгледа продължително и настойчиво в Джордж Уилард. Очите му горяха. Повдигна отново ръце да погали момчето и мигом сянка на ужас пробяга по лицето му.
Тялото му конвулсивно се сгърчи, Уинг Бидълбаум скокна на крака и напъха ръце дълбоко в джобовете. Сълзи овлажниха очите му.
— Трябва да се прибирам. Не мога повече да си приказвам с тебе — разстроено рече той.
Без да извърне назад глава, старецът заслиза бързешком по склона и прекоси ливадата, оставяйки на зеления рид Джордж Уилард в недоумение и уплаха. Тръпки полазиха по тялото му, после се надигна и пое сам пътя към града.
— Няма да го питам за ръцете му — мислеше си той, потресен от спомена за ужаса в очите на стария човечец. — Нещо не е в ред, но не ми трябва да знам какво е. Все пак има някаква връзка между ръцете му и тоя страх от мен и от другите.
И Джордж Уилард беше прав. Нека хвърлим бегъл поглед към историята на тия ръце. Ще ми се да вярвам, че разказът за тях ще събуди у някого поета и ще го накара да възпее неведомото чудо на въздействието им, защото тия ръце бяха не друго, а развени знамена на надеждата.