Джо създаде бейзболния клуб, защото искаше да стане треньор и в качеството си на треньор взе да печели уважението на своите съграждани.
— Той е истинско чудо — заговориха те, след като отборът на Джо помете отбора на областта Медина. — Успял е да сплоти всички. Само да го види човек!
Джо Уелинг заставаше пред първата врата на бейзболното игрище и целият се тресеше от вълнение. Пряко волята си всички играчи внимателно го наблюдаваха. Забиващият от противниковия тим не издържаше и се смущаваше.
— Хайде сега! Веднага! Веднага! — крещеше превъзбуденият треньор. — Гледайте ме! Гледайте ме! Гледайте пръстите ми! Гледайте ръцете ми. Гледайте краката ми! Очите ми! Хайде всички заедно! Наблюдавайте ме! В мен виждате всички движения в играта. Хайде заедно с мен! Заедно с мен! Гледай ме! Гледай ме! Гледай ме!
За подавачите от уайнсбъргския бейзболен отбор Джо бе като вдъхновение от бога. Преди да усетят какво става с тях, подавачите впиваха очи в дребния човечец, който заобикаляше вратите, напредваше, отстъпваше, сякаш теглен от невидимо въже. Противниковите играчи също го наблюдаваха. Зяпаха като прехласнати. После, сякаш за да пропъдят магията, която ги е обладала, започваха яростно да запращат топката и след серия свирепи полудивашки викове от страна на треньора подавачите на Уайнсбърг се разбягваха по местата си.
Любовната история на Джо Уелинг накара целия град да настръхне. Още от самото начало всички взеха да шушукат и поклащат глави. Понечеха ли да се разсмеят, смехът им излизаше неестествен и насилен. Джо се влюби в Сара Кинг, кльощава девойка с печално изражение, която живееше с баща си и брат си в тухлена къща точно срещу входа на уайнсбъргското гробище. Двамата Кинг — бащата Едуард и синът Том — не се ползваха с добро име в градчето. Смятаха ги за високомерни и опасни. Бяха пришълци в Уайнсбърг, идеха откъм Юга и държаха работилница за сайдер на Тръниън Пайк. Мълвеше се, че Том Кинг убил човек, преди да пристигне в Уайнсбърг. Бе двайсет и седем годишен и обикаляше града на сиво пони. Имаше дълги жълтеникави мустаци, увиснали над зъбите му, и вечно носеше тежък, зловещ бастун. Веднъж преби едно куче с бастуна. Кучето бе на обущаря Уин Поси, стоеше си на тротоара и махаше с опашка. Том Кинг го очисти с един удар. Арестуваха го и плати глоба от десет долара.
Старият Ед Кинг бе дребен на бой и като се разминаваше с хората на улицата, се подхилваше с неприятен, безрадостен смях. А засмееше ли се, веднага почваше да чеше левия си лакът с дясната ръка. От тоя навик левият ръкав на палтото му бе направо протрит. Шляеше се из улиците, като се подхилкваше и оглеждаше неспокойно. На вид бе дори по-опасен от свирепия си син.
Щом Сара Кинг взе да излиза вечер с Джо Уелинг, хората заклатиха тревожно глави. Тя бе дълга и бледа, с мрачни кръгове под очите си. Представляваха комична двойка. Разхождаха се под дърветата и Джо не спираше да бръщолеви. Неговите огнени и бурни любовни обяснения, които кънтяха в тъмното откъм стената на гробищата или откъм плътните сенки на дърветата по целия хребет от панаирната площадка до водоема на помнената станция, се преповтаряха вечер из дюкянчетата. Скупчени около бара в „Ню Уилард Хаус“, мъжете се смееха и коментираха любовното увлечение на Джо. Ала след смеха настъпваше мълчание. Уайнсбъргският бейзболен отбор под негово ръководство печелеше победа след победа и градчето го гледаше с преклонение. Предусещайки трагична развръзка, хората чакаха и нервно се смееха.
От дълго време цялото градче стоеше настръхнало в очакване на сблъсък между Джо и двамата Кинг и късно в един съботен подиробед те се срещнаха в стаята на Джо в „Ню Уилард Хаус“. Свидетел на срещата бе Джордж Уилард. Нещата се развиха горе-долу така:
Когато младият репортер се прибра в стаята си след вечеря, в здрачината той забеляза Том Кинг и баща му в стаята на Джо. Синът държеше тежкия бастун и седеше досами вратата. Старият Едуард Кинг неспокойно крачеше напред-назад и чешеше левия лакът с дясната си ръка. Коридорите бяха тихи и безлюдни.
Джордж Уилард влезе в стаята си и седна зад писалището. Опита да пише, ала ръката му така страхотно трепереше, че не можеше да стиска перодръжката. И той закрачи неспокойно насам-натам. Както всички хора в градчето, той бе също смутен и сбъркан и не знаеше какво да предприеме.
Минаваше седем и половина и навън бързо се стъмваше, когато Джо Уелинг се появи откъм перона на гарата и се запъти към хотела. Държеше в ръце снопче треви и бурени. Въпреки безпокойството, от което целият трепереше, Джордж Уилард неволно се усмихна при вида на дребното пъргаво човече, което стиснало разни треви, подтичваше по перона.