Разтрисан от страх и тревога, младият репортер се притаи в коридора край стаята, където Джо Уелинг разговаряше с двамата Кинг. Чу се ругатня, нервният кикот на стария Едуард Кинг и после настъпи мълчание. Тогава гласът на Джо Уелинг, ясен и звучен, проряза тишината. Джордж Уилард се разсмя. Стана му ясно. Както досега бе помитал всички, така и в момента Джо Уелинг се готвеше да повали в стаята си двамата Кинг със зашеметяващ порой от думи. Подслушвачът в коридора пак закрачи напред-назад, този път прехласнат от изумление.
Влизайки в стаята, Джо Уелинг не обърна никакво внимание на заплахите, които избоботи Том Кинг. Погълнат от някаква идея, той затвори вратата, запали лампата и разстла снопчето плевели и треви по пода.
— Хрумна ми нещо — тържествено оповести той. — Тъкмо се готвех да го споделя с Джордж Уилард, та да го опише в някоя статия за вестника си. Радвам се, че сте дошли. Щеше ми се и Сара да е тук. Канех се да ви посетя у вас и да ви разкажа за някои от идеите си. Те са толкова интересни. Но Сара ме възпря. Страх я е, че ще се скараме. Ама че глупаво!
И като подтичваше нагоре-надолу пред двамата сбъркани от удивление мъже, Джо Уелинг заобяснява:
— Никак не се заблуждавайте! — провикна се Джо. — Става дума за нещо велико. — Гласът му бе станал писклив от възбуда. — Само следете мисълта ми, ще ви стане интересно. Сигурен съм. Сега представете си — представете си, че всичкото жито, царевица, овес, грах, картофи бъдат унищожени от някакво чудо. А ние сме тук, в нашата околия. Наоколо ни са издигнати високи огради. Това си представяме. Никой не може да се прехвърли през оградата и всички плодове на земята са унищожени, нищо не ни е останало освен тия дивораслеци, тия треволяци. Свършено ли е с нас? Вас питам. Свършено ли е с нас? — Том Кинг проръмжа. За миг в стаята настъпи мълчание. После Джо отново се спусна да обяснява своята идея. — За известно време всичко ще върви трудно. Признавам. Длъжен съм да го призная. Няма какво да заобикаляме истината. Да се изправим пред трудностите на реалността. Не един издут тумбак ще се вдлъбне като пещера. Ала няма да успеят да ни сломят. Няма, казвам ви.
Том Кинг се засмя добродушно, а треперливият нервен смях на Едуард Кинг екна в стаята. Джо Уелинг нетърпеливо продължи:
— И така, ние ще почнем да отглеждаме нови плодове и зеленчуци. Скоро ще си възвърнем всичко загубено. Обърнете внимание, не казвам, че новите неща ще са същите като старите. Няма да бъдат. Може да са по-свестни, може да не са. Интересно, а? Помислете върху това. Вече почва да човърка мозъка ви, нали?
Отново тишина в стаята и после пак трескавият кикот на стария Кинг.
— Как ми се щеше Сара да е тук! — извика Джо Уелинг. — Хайде да вървим у вас. Искам да разкажа и на нея.
Столовете заскърцаха по пода. В тоя миг Джордж Уилард реши да се оттегли в стаята си. После се надвеси от прозореца и видя как Джо Уелинг крачи по улицата заедно с двамата Кинг. Том Кинг бе принуден да прави несъразмерно големи крачки, та да върви редом с дребосъчето. Дори леко се бе наклонил към него — прехласнат, омагьосан. Джо Уелинг пак говореше разпалено:
— Ето на̀ — да вземем млечката. Колко нещо може да се направи с тоя плевел — млечката, а? Просто невероятно. Искам да помислите върху това. И двамата. Така ще се създаде цяло ново растително царство, нали? Интересно, а? Само каква идея! Чакайте да видите само как Сара ще я възприеме! Ще й стане интересно. Сара винаги проявява интерес към идеите. Нея не можете да я надминете, да ви е ясно! Не можете я! Знам си го.
Приключение
Алис Хайндман, вече жена на двайсет и седем години, когато Джордж Уилард бе още хлапе, целия си живот прекара в Уайнсбърг. Беше продавачка в текстилния магазин на Уини и живееше с майка си, която се бе омъжила повторно.
Вторият баща на Алис боядисваше кабриолети и обичаше да попийва. Неговата история е доста любопитна. Струва си някой ден да се разкаже.
На двайсет и седем Алис бе висока и доста слаба. Главата й бе грамадна и изпъкваше над тялото. Раменете й бяха леко увиснали, а косите и очите й — кафяви. На вид бе спокойна, ала под кротката външност нещо неспирно кипеше.
Още като шестнайсетгодишно момиче — преди да почне работа в магазина — Алис имаше любов с един младеж. Младият човек, казваше се Нед Къри, бе по-голям от Алис. И той като Джордж Уилард работеше въз вестник „Уайнсбърг Ийгъл“ и от дълго време се виждаше с Алис почти всяка вечер. Разхождаха се заедно под дърветата из градските улици и разговаряха как ще подредят живота си. Тогава Алис бе хубаво девойче и Нед я притискаше в обятията си, целуваше я. Силно развълнуван, казваше неща, дето нямаше намерение да каже, а Алис, подведена от желанието си да получи нещо възвишено в своя сив и ограничен живот, откликваше на вълнението му. Говореше и тя. Външната черупка на живота й, вродената й колебливост и сдържаност не устояха на напора и тя се предаде на трепета на любовта. А в късната есен на годината, когато Алис навършваше шестнайсет години и Нед Къри замина за Клийвланд с надеждата да си намери място в някой от градските вестници и да се издигне в обществото, тя пожела да тръгне с него. С треперещ глас му разказа какво е намислила: