— Аз ще работя, ще можеш да работиш и ти — каза тя. — Не искам да ти тежа с излишни разходи, да преча на издигането ти. Сега не се оженвай за мен. Ще минем и без това, но пак ще сме заедно. Даже да живеем двамата в един дом, никой нищо няма да каже. В големия град никой не ни знае, никой няма да ни обърне внимание.
Нед Къри бе смаян от решителността и всеотдайността на любимото момиче и дълбоко се трогна. Щеше му се да я направи своя любовница, но промени намерението си. Изпита желание да се грижи за нея, да я закриля.
— Не си даваш сметка какво говориш — сряза я той. — Такова нещо няма да ти позволя в никакъв случай. Щом като си намеря добра работа, веднага ще се върна. Засега ще останеш тук. Това е единственото, което можем да направим.
Вечерта, преди да напусне Уайнсбърг и поеме към новия си живот в големия град, Нед Къри намина да се види с Алис. Разкарваха се по улиците цял час, после наеха впряг коне с каручка от конюшнята на Уесли Мойър и тръгнаха на разходка сред полето. Луната се показа и изведнъж двамата се оказаха безсилни да продумат. В тъгата си младият момък забрави решението си, забрави как смяташе да се държи с момичето.
Слязоха от двуколката, където широката морава се спускаше към брега на Уайн Крийк, и там на бледата луна станаха любовници. Към полунощ, когато се върнаха в градчето, и двамата бяха щастливи. Струваше им се, че каквото и да се случи в бъдеще, няма да заличи приказното чудо на онова, което стана помежду им.
— Сега, каквото и да стане, трябва да се държим един за друг, длъжни сме! — рече Нед Къри, разделяйки се с момичето пред бащиния й дом.
Младият журналист не успя да си намери работа в никой клийвландски вестник и замина още по на запад, в Чикаго. Доста време се чувстваше самотен и пишеше на Алис всеки ден. Ала после го грабна животът на големия град; завърза нови приятелства, погълнаха го нови интереси. В Чикаго живееше на пансион в дом, където имаше няколко жени. Една от тях привлече вниманието му и той забрави Алис от Уайнсбърг Към края на същата година престана да й пише и се сещаше за нея само от време на време — когато биваше самотен или се разхождаше из градските паркове и видеше, че лунната светлина блести по тревата, както в оная нощ по моравата край рекичката Уайн Крийк.
В Уайнсбърг момичето, което позна любовта, порасна и стана жена. Беше на двайсет и две години, когато баща й — той държеше сарачница — внезапно се помина. Едно време сарачът бе служил войник и няколко месеца след смъртта му жена му получи вдовишка пенсия. С първите пари, които получи, си купи стан и захвана да тъче килими, а Алис стана продавачка в магазина на Уини. Дълги години нищо не можеше да я застави да повярва, че Нед Къри няма да се върне за нея.
Зарадва се, като почна работа, защото всекидневната улисия в магазина сякаш правеше очакването по-търпимо и по-кратко. Взе да заделя пари, като вярваше, че спести ли двеста-триста долара, ще последва любимия си в големия град и ще опита — след като ще е по-близо до него — някак да си възвърне чувствата му.
Алис не винеше Нед Къри за онова, дето се случи на моравата в лунната светлина, но усещаше, че никога не би могла да се омъжи за друг. Мисълта да отдаде на друг това, което все още чувстваше, че принадлежи на Нед, й се струваше чудовищна. Разни младежи се опитваха да привлекат вниманието й, но тя отказваше каквото и да било с тях.
— Аз съм негова жена и ще остана негова жена, все едно дали той ще се върне, или не — шепнеше си Алис и въпреки всичката си готовност да се издържа сама, не проумяваше ширещото се съвременно схващане, че жената принадлежи на себе си и има право само заради себе си да отдаде или да вземе нещо от тоя живот.
Алис работеше в магазинчето за платове от осем сутринта до шест вечерта и три вечери седмично се връщаше в седем и оставаше до девет часа. Ала времето течеше, тя ставаше все по-самотна и взе да придобива навици, присъщи на самотните хора. Вечер, когато се прибираше в стаята си, коленичеше на пода и почваше да се моли, а в молбите си шепнеше неща, които би искала да каже на своя любим. Взе да се привързва към вещи и понеже бяха нейни, не търпеше някой да докосне мебелите в нейната стая. Продължи да се залъгва с пестенето, което отначало започна с определена цел, макар отдавна да бе зарязала плановете си да тръгне за града и да дири Нед Къри. Пестенето й се превърна в навик, дори някой път да се нуждаеше от нова дрешка, не си купуваше. Понякога в дъждовни следобеди тя измъкваше спестовната си книжка, разтваряше я пред себе си в дюкяна и потъваше в неосъществими мечти — как ще спести толкова, че от лихвите да се издържат и тя, и бъдещият й съпруг.