Когато Уил Хърли, мъж на средна възраст, който бе продавач в една от дрогериите на градчето и принадлежеше към същата църква, й предложи да я изпрати, тя не отказа.
— Разбира се, няма да позволя да го превърне в навик, но ако сегиз-тогиз се виждаме, в това няма нищо лошо — каза си тя, все още непоколебима в своята преданост към Нед Къри.
Без да съзнава — отначало съвършено плахо, а после с растяща решителност, — Алис се опитваше да намери нови устои в живота. Пристъпваше мълчаливо до продавача от дрогерията, ала понякога в тъмното, както безучастно се разхождаха, тя лекичко опъваше ръка и докосваше с пръсти гънките на дрехата му. Той я изпращаше до вратите на къщата на майка й, но тя не влизаше веднага, а за миг се задържаше край вратата. Искаше й се да го повика обратно, да го помоли заедно да поседят пред прага в мрака, но се боеше, че няма да я разбере.
— Не го искам — казваше си тя, — просто искам да избегна самотата. Ако не внимавам, ще отвикна да общувам с хората.
В началото на есента Алис навърши двайсет и седем години и я обзе някакво парещо безпокойство. Не понасяше повече компанията на продавача от дрогерията и когато идваше вечер да я кани за разходка, тя го отпращаше. Съзнанието й трескаво работеше и когато, пребита от умора след дългите часове край щанда в магазина, тя се прибираше у дома, пропълзяваше в леглото, но не можеше да заспи. Блещеше очи в тъмнината. Въображението й — като дете, разбудено от дълъг сън — се рееше из стаята. Ала дълбоко в нея се таеше нещо, дето не можеше да се залъже с фантазии и изискваше от живота определен отговор.
Алис грабваше възглавницата и силно я притискаше към гърдите си. Надигаше се от постелята и нагласяше одеялото така, че в тъмното заприличваше на човек, легнал между чаршафите, после, коленичила край леглото, го милваше и като припев неспирно мълвеше:
— Защо не стане нещо? Защо съм изоставена сам-сама? — шептеше Алис. Макар понякога да се сещаше за Нед Къри, вече не зависеше от неговата власт. Желанието й ставаше неопределено. Не искаше Нед Къри, нито искаше друг мъж. Искаше да бъде обичана, да получи ответ на оня зов, който все по-гръмко ехтеше в нея.
И тогава — беше нощ и навън силно валеше — Алис преживя необичайно приключение. То я изпълни със смут и ужас. Прибра се от магазина в девет и свари къщата празна. Буш Милтън се бе запилял из града, а майка й се бе отбила при съседка. Алис се качи в стаята си и се съблече на тъмно. Постоя за миг край прозореца, заслушана в чукането на дъждовните капки по стъклата, и изведнъж я връхлетя някакво необуздано желание. Без да спре, без да помисли какво върши, тя се спусна по стълбите на тъмната къща и излезе навън в дъжда. Изправи се сред затревената градинка отпред, усещаше студения дъжд по тялото си и някакъв налудничав порив — да се завтече ей така, гола по улицата — мигом я разтърси. Помисли си, че дъждът ще подейства лековито, чудотворно на тялото й. От години не бе се чувствала така — преливаща от младост и сили. Щеше й се да заподскача, да се завтече, да закрещи, да намери някого — самотник като нея — и да го прегърне. По тухления тротоар пред къщата се запрепъва някакъв мъж на път за дома си. Алис се спусна към него. Заслепи я дивашки, отчаян порив.
— Какво ме засяга кой е? И той е сам, ще ида при него — помисли си тя и без да спре и съобрази възможния завършек на своето безумие, тихичко го повика: — Хей, поспри! Не си отивай! Почакай, който и да си!
Мъжът на тротоара спря, ослуша се. Беше възстар и не дочуваше. Сложи ръка на устата си и изкрещя:
— Какво? Какво рече?
Цялата разтреперана, Алис се свлече на земята. Така се ужаси, като осъзна какво бе сторила, че дори когато старецът си отмина, нямаше кураж да се изправи, а се повлече по тревата на четири крака. Щом се намери в стаята си, пусна резето, издърпа нощното шкафче и подпря с него вратата. Тялото й се тресеше като в мраз, ръцете й така трепереха, че не можеше да надене нощницата си. А когато се мушна в постелята, зарови глава във възглавницата и сърцераздирателно зарида.
— Какво става с мене? Ако не дойда на себе си, кой знае каква страхотна глупост ще извърша! — мислеше си тя и като обърна лице към стената, насила се застави да погледне истината храбро в очите: на много хора им е писано да живеят и да умират в самота дори в Уайнсбърг.
Почтеност
Ако сте живели в големи градове и сте се разхождали някой летен следобед из парка, сигурно сте забелязали огромна, гротескна на вид маймуна, зажумяла в ъгълчето на желязната си клетка, създание с противни, увиснали и неокосмени торбички под очите и ослепителноморав задник. Тази маймуна е истинско чудовище. Ала в съвършенството на грозотата си сякаш е достигнала до някаква перверзна красота. Дечурлигата се спират пред клетката и я гледат прехласнати, мъжете извръщат глави с погнуса, а жените се задържат за миг, мъчейки се вероятно да се сетят с кого от познатите им това същество има прилика, макар и бегла.