Ако в ранната си младост сте живели в градчето Уайнсбърг, Охайо, за вас няма да съществува никаква загадка по отношение на онова създание в клетката.
— Същински Уош Уилямс — бихте казали веднага. — Както се е свила в ъгълчето на клетката, маймуната е досущ като стария Уош, седнал лете по здрач на моравата в двора на гарата, след като е затворил канцеларийката си.
Уош Уилямс, телеграфистът на Уайнсбърг, бе най-грозното нещо в градчето. Имаше огромно туловище, тънко вратле и слабовати крачка. Беше мръсен. Всичко в него бе нечисто. Дори бялото на очите му изглеждаше мърляво.
Ала аз избързвам. Не всичко в Уош бе нечисто. За ръцете си той се грижеше. Пръстите му бяха валчести, но в ръката, легнала на масата пред апарата в телеграфната канцелария, имаше нещо изящно и чувствително. На млади години Уош Уилямс бил най-добрият телеграфист в щата и въпреки падението му до затънтената канцеларийка в Уайнсбърг, той все още се гордееше със способностите си. Уош Уилямс не общуваше с хората от града, в който живееше.
— Нямам нищо общо с тях — казваше той и следеше с гуреливи очи мъжете, които сновяха по перона пред прозорците на телеграфната канцелария. Вечер поемаше нагоре по Мейн Стрийт, отбиваше се в кръчмата на Ед Грифит, изпиваше невъобразимо количество бира и залитайки, прибираше се в стаичката си в „Ню Уилард Хаус“ и се бухваше в леглото.
Мъжествен дух имаше този Уош Уилямс. Бе преживял нещо, което го караше да мрази живота и той го мразеше с цялото си сърце, с пламенността на поет. Ала най-вече мразеше жените.
— Кучки! — наричаше ги той. Отношението му към мъжете бе някак по-различно. Тях той съжаляваше. — Та нима всеки мъж не се оставя една или друга кучка да ръководи живота му? — питаше той.
В Уайнсбърг никой не обръщаше внимание на Уош Уилямс и на омразата му към хората. Веднъж обаче жената на банкера, мисис Уайт, се оплака в телеграфната компания, че канцеларията на телеграфиста в Уайнсбърг била мръсна и воняла отвратително, ала оплакването й остана без последствие. Тук-таме се намираха хора, които уважаваха телеграфиста. Те някак инстинктивно усещаха в себе си набъбваща ненавист към нещо, което сами нямат смелост да намразят. Когато Уош крачеше по улиците, такива хора искаха да му изкажат своята почит, да му свалят шапка или ниско да му се поклонят. Началникът, дето наблюдаваше работата на телеграфистите по железопътната линия, преминаваща през Уайнсбърг, бе тъкмо от тия хора. Той бе настанил Уош в забутаната телеграфна канцелария на градчето, за да го спаси от уволнение, и имаше намерение да го държи още на тоя пост. Когато получи писмото с оплакването на банкершата, той го раздра на парченца и грозно се изсмя. Късайки писмото, кой знае защо, се сети за собствената си жена.
Уош Уилямс някога имал съпруга. Още като млад се оженил за някаква жена от Дейтън, Охайо. Тя била висока и стройна, със сини очи и светли коси. И Уош бил угледен момък. Обичал жена си със същата всеотдайна жар, с каквато след време ненавиждаше всички жени.
Само един човек в целия Уайнсбърг знаеше кое бе направило отвратителни и външността, и нрава на Уош Уилямс. Сам Уош бе споделил веднъж своята история с Джордж Уилард, като нещата се развиха горе-долу така:
Джордж Уилард се разхождаше една вечер с Бел Карпентър — тя префасонирваше дамски шапки и работеше в шапкарския магазин, собственост на мисис Кейт Макхю. Джордж не бе влюбен в нея, а тя самата си имаше кандидат — младежа, дето работеше на бара в кръчмата на Ед Грифит, — но докато се разхождаха в сянката на дърветата, понякога се прегръщаха. Вечерният здрач и собствените им мисли разбуждаха нещо у тях. Връщайки се към Мейн Стрийт, прекосиха малката морава до гарата и зърнаха Уош Уилямс, задрямал на тревата под едно дърво. На следната вечер телеграфистът и Джордж Уилард излязоха заедно да се поразходят. Тръгнаха по железопътната линия и приседнаха на купчина загнили траверси, струпана досами релсите. Тогава старият телеграфист разказа на младия репортер историята на своята омраза.
Може би десетки пъти досега Джордж Уилард и чудатият безформен човек, който живееше в хотела на баща му, стигаха до подобен разговор. Младежът се взираше в противното му, озлобено лице, което се озърташе втренчено из столовата на хотела, и изгаряше от любопитство. Съзираше във вторачените му очи нещо спотаено, което му подсказваше, че тоя човек, дето никому нищо не продумва, е готов да се разприказва пред него. Седнал на купчината траверси в оная лятна вечер, той чакаше нетърпеливо. Но телеграфистът мълчеше, сякаш бе променил намерението, и Джордж сам опита да подхване разговор.