— Били ли сте някога женен, мистър Уилямс? — поде той. — Предполагам, че сте били и после жена ви е починала, така ли?
Уош Уилямс изплю рой мръсни псувни.
— Мъртва е, да, мъртва е — потвърди той. — Мъртва е, както са мъртви всички жени. Тя е живо мъртво същество, което се мъкне пред очите на мъжете и мърси тая земя с присъствието си. — Втренчил поглед в младежа, Уош бе морав от ярост. — Не си навирай в главата глупави мисли — властно нареди той. — Жена ми — тя е мъртва. Ами да, разбира се! Казвам ти, всички жени са мъртви, майка ми, майка ти, оная висока смугла мома, дето работи в шапкарския магазин — с нея те видях да се разхождаш снощи, — всички те са мъртви! Послушай ме, у жените има нещо гнило. Женен бях, вярно е. Жена ми бе мъртва, преди да се омъжи за мен, тя бе подла издънка на още по-подла жена. Тя бе проклятие, изпратено да направи живота ми непоносим. Но аз бях глупак, разбираш ли, глупак, какъвто си ти сега, затова се ожених за нея. Ще ми се да видя, че най-после мъжете ще почнат да проумяват малко по малко жените. Те са плъпнали по тоя свят, та нищо сносно да не остане в живота на мъжете. Лъжливата примамка на природата това са те, жените! Пфу! Пълзящи, увиващи се, гърчещи се твари — това са — с нежни ръце и сини очи! Като видя жена — повдига ми се! Защо не утрепвам всяка срещната жена — и аз не знам!
Хем стреснат, хем запленен от оня жар, който искреше в очите на отвратителния старец, Джордж Уилард слушаше, изгарящ от любопитство. Припадна мрак, той се наклони напред, та да гледа човека, който говореше. А когато тъмата стана непрогледна и вече не виждаше моравото подпухнало лице и искрящите очи, взе да си фантазира. Уош Уилямс говореше с нисък, равен глас, който правеше думите още по-злокобни. В тъмното младият репортер взе да си представя как седи върху железопътните траверси редом с млад и красив мъж с черни коси и черни искрящи очи. Нещо направо очарователно звучеше в гласа на Уош Уилямс, отвратителния старец, който разказваше историята на своята омраза.
Седнал в мрака на железопътните траверси, телеграфистът от Уайнсбърг се превръщаше в поет. Омразата го бе въздигнала до тези висини.
— Та защото те видях да целуваш устните на оная, Бел Карпентър, затова ти разказвам историята си — каза той. — Това, което стана с мен, утре може теб да те сполети. Искам да те държа нащрек. Нищо чудно да ти се е замътила главата от разни мечти. Тях искам да разруша.
Уош Уилямс започна разказа за своя семеен живот с високото русокосо момиче със сини очи, което бе срещнал като млад телеграфист в Дейтън, Охайо. Тук-таме разказът бе изпъстрен с красиви думи, засипвани от порой гадни ругатни. Телеграфистът се оженил за дъщерята на зъболекар, най-малката от три сестри. Бил кадърен в работата си и в деня на сватбата го повишили на длъжност диспечер, с по-голяма заплата и го прехвърлили в станцията на Колъмбъс, Охайо. Установил се там с младата съпруга и купил къща на изплащане.
Младият телеграфист бил лудо влюбен. С някакво, кажи-речи, религиозно обречение успял да избегне примамката на младостта и се съхранил целомъдрен до сватбата. Той нарисува пред Джордж Уилард картината на своя живот в Колъмбъс, Охайо, заедно с младата си съпруга.
— В градината зад къщата насадихме зеленчуци — разказваше той, — знаеш какво: грах, царевица, такива неща. Преместихме се в Колъмбъс в началото на март и щом дните взеха да се затоплят, излизах да работя в градината. Преобръщах с бел земята, а тя тичаше наоколо, смееше се, преструваше се, че се плаши от червеите, които изравях. В края на април започнах да засявам. С книжна кесия в ръка тя стоеше сред тесните пътечки между лехите. Кесията бе пълна със семена. Подаваше ми по няколко семенца наведнъж и аз ги заравях в топлата, рохкава пръст.
За миг гласът на човека, който разказваше в мрака, секна.
— Обичах я — каза той. — Глупак съм бил, признавам! И все още я обичам. Там, в сумрака на пролетните нощи, аз припълзявах по черната земя в нозете й. Целувах обувките й, целувах глезените над тях. Когато крайчецът на полите й докосваше лицето ми, потръпвах от сладост. След две години такъв живот узнах, че тя успяла да си намери трима любовници, които редовно посещавали дома ни, когато съм бил на работа. Не пожелах да се разправям нито с тях, нито с нея. Просто я отпратих у дома при майка й, без да кажа дума. Какво можех да кажа? Имах в банката четиристотин долара, дадох й ги. Не я питах защо го направи. Мълчах. Когато си замина, плаках като хлапе. Доста скоро се откри възможност да продам къщата и всичките пари изпратих на нея.