Выбрать главу

Уош Уилямс и Джордж Уилард се надигнаха от купчината траверси и поеха по релсите към града. Телеграфистът завърши разказа си набързо, задъхано.

— Майка й ми прати вест да отида — продължи той. — Писа ми писмо, молеше ме да отида у тях, в Дейтън. Когато пристигнах, беше късна вечер, като сега.

Гласът на Уош Уилямс се извиси почти до писък.

— Два часа седях в гостната им. Майка й ме въведе там и ме остави. Изискана им беше къщата. Както се вика, те бяха фамилия от сой, почитани хора. Имаха плюшени кресла и кушетка в стаята. Аз целият треперех. Ненавиждах ония мъже, все мислех, че те й бяха сторили зло. Омръзнало ми бе да живея сам, исках да си я взема. Колкото повече чаках, толкова по-кървяща и болезнена ставаше раната ми. Струваше ми се, че ако влезе и ме докосне с ръка, ще се свлека в несвяст. Душата ме болеше, исках да простя и да забравя.

Уош Уилямс спря и загледа Джордж Уилард. Студена тръпка разтрисаше младежа. Отново гласът на стареца стана нисък и тих.

— Тя влезе в стаята — гола — продължи той. — Майка й я накарала. Докато съм чакал там, тя разсъблякла момичето, увещавала я е сигурно с измамни приказки. Първо чух шепот край вратата, дето водеше към малко коридорче, после вратата безшумно се разтвори. Момичето се червеше от срам и стоеше неподвижно, без да вдига очи от пода. Майка й не влезе. Избутала момичето вътре, а тя останала в преддверието да чака, надявала се, че… това… нали разбираш… и чака.

Джордж Уилард и телеграфистът излязоха на главната улица на Уайнсбърг. Светлините от витрините падаха на ярки, блестящи петна по тротоара. Хора сновяха, смееха се, разговаряха. Младият репортер почувства слабост, прилоша му. Във въображението си той също се видя стар и грохнал.

— Не можах да убия майката — заговори отново Уош Уилямс, като се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. — Ударих я само веднъж с един стол, после нахлуха съседи и измъкнаха стола от ръцете ми. Тя така силно пищеше, че сам разбираш! И по-късно нямах късмет да я очистя. Тя почина от треска само месец след случката.

Мислителят

Къщата в Уайнсбърг, където Сет Ричмънд живееше заедно е майка си, нявга бе една от забележителностите на градчето, но сетне славата й доста позавяхна. Засенчи я грамадната тухлена къща на Бъкай Стрийт, която издигна банкерът Уайт. Домът на Ричмъндови бе разположен в малка падинка оттатък края на Мейн Стрийт. Когато фермерите идеха в града по прашния път откъм юг, минаваха край ореховата кория, заобикаляха панаирната площадка с високата дъсчена ограда, цялата облепена с афиши, пускаха конете в тръс пред падинката покрай Ричмъндовата къща и оттам — право в града. Повечето от земите на север и юг от Уайнсбърг бяха засадени с ягодови и овощни градини и Сет виждаше фургони с берачи — момчета, момичета, жени, отиваха сутрин към нивите и вечер се връщаха, посипани с прах. Гълчавата на тълпата и грубите закачки, дето се подвикваха от фургон на фургон, често пъти грозно изнервяха Сет. Мъка му бе, че той не може шумно да се смее, да подхвърля безсмислени шеги, да се пъчи и надува в тоя безкраен поток от движение и кикот, който не стихваше нагоре-надолу по пътя.

Ричмъндовата къща бе изградена от варовик, из селцето се говореше, че взела уж да се скапва — нищо подобно, с всяка година ставаше все по-красива. Времето бе почнало леко да оцветява камъка, по повърхността му пробягваха златисти нишки, а вечер или в мрачни дни сенчестите места под стрехите се изпъстряха с игриви кафеникави и черни петна.

Къщата бе построена от дядото на Сет, той бе каменар и остави на сина си Кларънс Ричмънд, бащата на Сет, и къщата, и каменоломните край езерото Ери, осемнайсет мили на север оттук. Кларънс Ричмънд, кротък чувствителен човек, от когото всички съседи безмерно се възхищаваха, бе убит в улична крамола с редактора на един вестник в Толидо, Охайо. Сбиването стана заради някаква статия, дето името на Кларънс Ричмънд се забърквало с това на някаква учителка, и тъй като покойният бе възбудил кавгата, изхвърляйки се върху редактора, усилията да се накаже убиецът останаха без резултат. След смъртта му се разбра, че доста от парите, дето бе получил от стария каменар, са прахосани в спекулации или неразумни влогове, направени под въздействието на приятели.

С оскъдния си доход Върджиния Ричмънд заживя почти отшелнически живот и се посвети на отглеждането на своя син. Колкото и да бе разстроена от кончината на своя съпруг и баща на детето й, тя нито за миг не повярва в слуховете, дето плъпнаха след неговата смърт. За нея чувствителният, ведър като момче Кларънс, когото всички някак инстинктивно обичаха, бе просто един несретник, с прекалено деликатна душа за всекидневието на нашия живот.