— Ще чуеш какви ли не приказки, ала на нищо не бива да вярващ — говореше тя на сина си. — Той бе добър човек, преливаше от нежност към всички и въобще не биваше да се занимава със сделки. Каквото и да мисля, както и да мечтая за твоето бъдеще, нищо по-добро не мога да измисля, освен това да станеш такъв човек като баща си.
Няколко години след смъртта на мъжа си Върджиния Ричмънд, сериозно обезпокоена от растящите нужди, реши някак сама да увеличи дохода си. Владееше стенография и с помощта на приятели на покойния стана стенографка в съдилището на областния град. Пътуваше дотам с влака всяка сутрин, когато заседаваше съдът, а когато нямаше заседания, работеше сред розовите храсти в градината си. Бе висока, с изправена снага, неугледно лице и гъсти кестеняви коси.
В отношенията между Сет Ричмънд и майка му имаше нещо особено, което някак влияеше на общуването му с хората дори когато стана осемнайсетгодишен. Необяснимо, кажи-речи, нездравословно преклонение пред младежа караше майката повечето да мълчи в негово присъствие. Дори някой път да му заговореше остро, той поглеждаше нетрепкащо в очите й и съзираше как в тях пробягва същият стъписан поглед, който бе почнал да открива в очите и на другите.
Работата бе там, че синът разсъждаваше с изключителна яснота, а майка му — по друг начин. От всички тя очакваше обикновени реакции. Смяташе, че ако имаш син и го сгълчиш, той трябва да се разтрепери и сведе виновно очи. Продължиш ли да го кориш, той се разплаква и тогава всичко се прощава. А след като се наплаче и си легне, майката може да влезе на пръсти в стаята му и да го целуне.
Върджиния Ричмънд не проумяваше защо синът й не постъпва така. Дори при най-суровото порицание той нито трепваше, нито свеждаше очи към пода, напротив — гледаше я твърдо и тогава в главата и нахлуваха тревожни съмнения. Що се отнася до пропълзяването на пръсти в стаята му — откакто Сет навърши петнайсет години, тя изпитваше едва ли не страх от подобно нещо.
Веднъж, когато Сет бе на шестнайсет, заедно с две други момчета той избяга от къщи. Тримата се покачиха през отворената врата на празен товарен вагон и потеглиха за едно градче на четирийсет мили от Уайнсбърг, дето имаше панаир. Едно от момчетата носеше бутилка, пълна със смес от уиски и къпиново вино, и провесили крака от вагона, те седяха и надигаха шишето. Двамата приятели на Сет пееха и махаха с ръка към случайни минувачи по гарите на градовете, през които минаваха. Правеха си сметка да задигнат нещо от кошниците с храна, които фермерите носеха със себе си на панаира.
— Като царчета ще си живеем, хем ще видим панаира и конните надбягвания, хем петаче няма да похарчим — самохвалко се пъчеха те.
След като Сет изчезна от къщи, Върджиния Ричмънд почна припряно да снове нагоре-надолу из къщата, изпълнена с неясни опасения. На следния ден, благодарение на издирванията на местния съдия-изпълнител, тя научи в какво приключение се е впуснал синът й, ала въпреки това не можа да се успокои. Цяла нощ не мигна, слушаше тиктакането на часовника и си повтаряше, че и Сет като баща си внезапно и трагично ще си отиде от тоя свят. Твърдо реши, че тоя път няма да му се размине — макар да не позволи на съдия-изпълнителя да се намеси. Извади лист и молив и записа куп остри и хапливи укори с намерението да ги изсипе върху него. Взе да ги запаметява дори, ходеше из градината и повтаряше всички упреци и тежки думи като актьор, който заучава ролята си.
А когато седмица по-късно Сет се завърна, каталясал, с въглищни сажди в ушите и около очите му, тя отново не намери сили да го смъмри. Той влезе в къщата, окачи си шапката на един пирон до кухненската врата и нетрепкащо я загледа.
— Исках да се върна час след като тръгнахме — поясни той. — Чудех се как да постъпя. Знаех, че ще се тревожиш, но знаех, че ако не отида, ще се срамувам от себе си. Предприех това пътуване заради мен самия. Не беше приятно, спахме веднъж на мокра слама, двама пияни негри се домъкнаха и спаха при нас. Задигнах кошница с храна от каручката на един фермер, а после все ме човъркаше мисълта, че децата му цял ден ще ходят гладни. Писна ми от цялата работа, но бях твърдо решил да не се отказвам, докато другите момчета не поискат да си тръгнат.
— Радвам се, че не си се отказал — отвърна майка му полуобидено, целуна го по челото и се престори, че е заета с къщна работа.
Една лятна вечер Сет Ричмънд се запъти към „Ню Уилард Хаус“ да види приятеля си Джордж Уилард. Следобед бе валяло, но докато крачеше по Мейн Стрийт, небето отчасти се проясни и златно зарево обагри запада. Сет свърна зад ъгъла, стигна вратата на хотела и се заизкачва нагоре към стаята на приятеля си. В канцеларията на хотела собственикът и двамата от гостите бистреха политиката.
Сет поспря на площадката и се заслуша в гласовете, дето идеха отдолу. И тримата бяха възбудени и говореха презглава. Том Уилард спореше с търговските пътници:
— Аз съм демократ, но от вашите приказки ми призлява — говореше той. — Та вие не разбирате Маккинли. Маккинли и Харк Хана са приятели. Това умът ви не го побира. Като ви кажат, че едно приятелство може да бъде по-дълбоко, по-истинско и по-важно от доларите и центчетата, дори по-ценно от държавната политика, вие се подсмихвате и хихикате.
Единият от гостите, висок мъж със сиви мустаци, който работеше във фирма за продажба на бакалски стоки на едро, прекъсна стопанина:
— Мислиш си, че съм живял всичките тия години в Клийвланд, без да познавам Марк Хана? — запита той. — Глупости дрънкаш. Хана мисли само за пари и нищо друго. А тоя Маккинли му е оръдие. Хана ще подведе Маккинли, помни ми думите.
Младежът не се задържа повече на стълбището, та да хване края на спора, а продължи нагоре и сви в тъмното коридорче. Нещо в гласовете на тия мъже, дето спореха в хотелската канцелария, събуди в главата му цял низ от мисли. Бе самотен и дори бе почнал да мисли, че самотата е част от нрава му, нещо, което никога не ще го напусне. Застана край прозореца в коридорчето, дето гледаше към страничната уличка. Пред задния вход на дюкянчето си стоеше Абнър Гроф, градският фурнаджия. Малките му, налети с кръв очички, се стрелкаха напред-назад по уличката. Някой от фурната го повика, но той се направи, че не чува. Фурнаджията държеше в ръка празна бутилка от мляко и в очите му се таеше мрачен гняв.
Из Уайнсбърг на Сет Ричмънд му викаха „Дълбокия“.
— На баща си мяза — казваха хората, като го виждаха по улиците. — И той ще си покаже рогата някой ден, само стойте и гледайте!
Из града приказваха за него, и мъжете, и младоците почтително го поздравяваха с инстинктивното уважение към мълчаливите и това даде отражение върху характера и възгледите на Сет Ричмънд за живота. И той, както повечето момчета, бе по-дълбок, отколкото личеше на пръв поглед, ала не бе такъв, за какъвто го имаха хората, пък дори и собствената му майка. Никаква велика, предопределяща цел не се криеше зад обичайната му мълчаливост, определени планове за бъдещето си той нямаше. Когато момчетата, с които дружеше, буйно и шумно се караха, той стоеше кротко настрана и със спокоен поглед наблюдаваше задъханите, припрени жестове на своите другари. Не го вълнуваше особено това, което ставаше наоколо, дори се чудеше ще се заинтересува ли някога истински от нещо. Сега, застанал в дрезгавината на коридора и загледан в пекаря, дощя му се и той така жарко да се разпали, дори да го връхлети мрачният гняв, с който се славеше Абнър Гроф.
— Щеше да е по-добре за мене, ако можех да се вълнувам или да се препирам за политика като стария вятърничав Том Уилард — помисли си той, като се отлепи от прозореца и тръгна към стаята на приятеля си Джордж Уилард.
Джордж Уилард бе по-голям от Сет Ричмънд, ала в тяхното малко странно приятелство винаги Джордж търсеше контакти, а Сет бе търсеният. Вестникът, в който работеше Джордж Уилард, следваше определена политика. Стремеше се във всеки брой да споменава поименно колкото може повече от жителите на градчето. Като подгонено куче Джордж Уилард тичаше напред-назад и отбелязваше в бележника си кой задминал по работа в областния град, кой се върнал от посещение в околните села. Цял ден записваше дребни факти в тефтера.