Сет стигна до къщата на банкера Уайт и спря в тъмното пред входната врата. Тежка пиринчена халка за хлопане висеше на вратата, новост някаква, въведена в градчето от майката на Хелън Уайт, която бе основала женски клуб за четене на поезия. Сет вдигна халката и я остави да падне. Тя изтрополи шумно като тътен на далечен оръдеен залп.
— Ама че съм глупав и непохватен! — помисли си той. — Ами ако мисис Уайт ми отвори, няма да знам какво да кажа.
Хелън отвори вратата и видя пред себе си Сет, застанал в крайчеца на чардака. Пристъпи към него, поруменяла от радост, и тихо затвори вратата.
— Ще се махна от града. Не знам какво ще правя, но ще се махна и ще почна работа. Май ще отида в Колъмбъс — рече той. — Може и да се запиша там в Щатския университет, не знам още. Тръгвам, каквото ще да става. Довечера ще съобщя на майка. — После се поколеба, огледа се нерешително наоколо. — Ако нямаш нищо против, да излезем да се поразходим?
Хелън и Сет тръгнаха по улицата под дърветата. Тежки облаци пробягваха по лика на луната, в дълбокия здрач пред тях крачеше човек със стълба на рамо. Човекът бързаше, после спря на пресечката, подпря стълбата о дървения стълб и запали уличния фенер. Сега пътят им напред на места стана по-светъл, а другаде — още по-тъмен от удължените сенки, които хвърляха ниско сведените клони на дърветата. Високо в короните им заигра вятър и наруши покоя на птиците, които запърхаха с криле и жалостиво записукаха. В светлото петно на един от фенерите кръжаха два прилепа, подгонили гъстия рояк от нощни мушици.
Още от времето, когато бе хлапак с къси панталонки, някаква недоизречена близост съществуваше между Сет и девойката, която сега за първи път излизаше с него. По едно време лудост я бе обзела да му пише и праща бележки. Той ги намираше в училище, пъхнати в учебниците; веднъж някакво хлапе го пресрещна на улицата и му връчи записка, а няколко други бяха доставени по пощата.
Бележките бяха изписани със закръглен момчешки почерк и говореха за съзнание, подпалено от четене на романи. Сет не й отвръщаше, макар да бе трогнат и поласкан от някои фрази, надраскани с молив връз специалните листове за писма на банкершата. Натъпкал бележките в джоба на палтото си, той тръгваше по улицата или заставаше до оградата на училищния двор и усещаше как нещо го пари отстрани. Бе му драго, че е избран за любимец на най-богатото и най-обаятелното момиче в града.
Хелън и Сет спряха край оградата на една ниска тъмна постройка с лице към улицата. Някога си това бе фабричка за обръчи на бъчви, ала сега пустееше. Отвъд улицата, на чардака пред къщата, мъж и жена си спомняха за младежките си години, гласовете им ясно долитаха до някак обърканите младеж и девойка. Сетне изскърцаха столове, мъжът и жената тръгнаха по застланата с чакъл пътечка към дървената порта. Когато излезе от портата, мъжът леко се наклони и целуна жената.
— Заради едно време — рече той и бързо се отдалечи по тротоара.
— Това е Бел Търнър — прошушна Хелън и смело пъхна ръката си в тая на Сет. — Не знаех, че си има приятел. Мислех я стара за такива работи. — Сет неловко се засмя. Ръката на момичето бе топла и непозната, замайващо чувство пропълзя по снагата му. Обзе го желание да й каже нещо, дето се бе зарекъл да премълчи.
— Джордж Уилард е влюбен в тебе — промълви той и въпреки вълнението, гласът му бе равен и тих. — Пише разкази и иска да е влюбен. Иска да почувства кое как е. Каза ми да ти кажа и да видя ти какво ще отвърнеш.
После продължиха в мълчание. Стигнаха до градината, която опасваше стария дом на Ричмъндови и като се промушиха през една пролука в плета, седнаха на дървената пейка под един храст.
Докато крачеше по улицата редом с момичето, нови и безстрашни мисли взеха да напират в главата му. Съжали за решението си да се махне от града.
— Би било чудно, необикновено, ако остана и често-често се разхождам из улиците с Хелън — мислеше си той. Във въображението си виждаше как я прегръща през кръста, чувстваше как нейните ръце здраво се обвиват около шията му. Съзнанието му по странен начин свърза места и събития, и мислейки за любовни ласки с това момиче, сети се за едно място, където бе минал преди ден-два. Трябваше да свърши някаква работа в дома на един фермер, който живееше нагоре по хребета отвъд панаирната площадка, и на връщане мина по пътечка през полето. Спря под един чинар в подножието на ската и се огледа. Посрещна го нежно жужене. За миг момчето реши, че дървото е убежище за рояк пчели.
Ала щом погледна надолу, зърна пчелички по високите треви наоколо. По цялото поле, което се спускаше от ската, растяха високи до кръста плевели. Бяха нацъфтели в ситни лилави цветчета, които излъчваха омайващо ухание. Пчеличките се трупаха връз плевелите на цели армии и пееха, докато работеха.