Сет си представи как лежи под чинара в лятна привечер, потънал сред тревите. До него — в картината, нарисувана от фантазията му — лежи Хелън Уайт, скрила ръка в неговата. Необяснимо желание го възпира да целуне устните й, ала чувства, че ако пожелае, може да го стори. И така, той лежи неподвижно, гледа я и слуша как армията от пчелички пее над главата му песен във възхвала на труда.
Сет непохватно промърда върху дървената пейка. Пусна ръката на момичето и пъхна шепи в джобовете си. Обзе го някакво желание с неотдавнашното си решение да направи силно впечатление на събеседницата си и кимна по посока на къщата:
— Майка ми ще се защура, ще вдигне шум — прошепна той. — Тя въобще не се е замисляла над бъдещето ми. Смята, че завинаги ще остана край нея и все ще си бъда момче.
Гласът му прозвуча с момчешка искреност.
— Ето на̀ — ти виждаш, длъжен съм да се преборя. Трябва да работя. За това ме бива.
Хелен Уайт бе поразена. Кимна с глава, заля я чувство на възхита.
— Ей това се казва човек — помисли си. — Той не е никакво момче, а силен, разумен мъж!
Опия смътни желания, дето бяха нахлули в плътта й, изведнъж отлетяха и тя вдървено изопна снага на пейката. Гръмотевици продължаваха да боботят, светкавици прорязаха небето на изток. Градината, дето й се струваше толкова загадъчна и необятна и можеше да се превърне в място на дивни, непознати приключения, ако останеше до Сет, сега й се стори като най-обикновен заден уайнсбъргски двор, с нищожни и безинтересни очертания.
— Какво ще правиш там? — прошепна тя.
Сет се извърна леко на пейката, мъчейки се да види лицето й. Смяташе я за далеч по-разумна и по-откровена от Джордж Уилард и сякаш се зарадва, че се откъсна от приятеля си. Онова раздразнение, което градчето предизвикваше в мислите му, се завърна и му се дощя да го опише на Хелън.
— Тука всеки бъбри ли, бъбри — поде той. — До гуша ми е дошло от приказки. Аз искам да правя нещо, да си намеря работа, където приказките не се ценят. Може да стана механик в някой цех. Не знам. Пък и все ми е едно. Просто искам да работя и да си мълча. Това са плановете ми.
Сет се надигна от пейката и протегна ръка. Не искаше да сложи край на срещата, ала не се сещаше какво още да каже.
— Сега се виждаме за последен път — прошепна той.
Тъга някаква задави Хелън. Сложи ръка връз рамото му и взе да притегля главата му към устременото си нагоре лице. Това бе израз на чиста привързаност и на пареща жалост, задето онова едва загатнато изживяване, което вещаеше омаята на нощта, не можа да се сбъдне.
— Май е време да си тръгвам — рече тя, ръката й се свлече от рамото му и тежко падна отстрани. Ненадейно реши нещо. — Не ме изпращай. Искам да бъда сама. Ти върви и поговори с майка си. Най-добре го направи сега.
Сет се поколеба, помая се, а в това време момичето се бе обърнало и изнизало през плета. Дощя му се да хукне подире й, ала не помръдна, зяпаше, озадачен и стъписан от постъпката й, както впрочем бе озадачен и стъписан от цялостния живот на градчето, в което живееше. Тръгна бавно към къщата, спря под сянката на грамадно дърво и видя майка си, седнала край осветения прозорец, да кърпи усърдно нещо. Чувството на самота, дето го бе връхлетяло рано тая вечер, се завърна и придаде друг отсенък на мислите му за току-що изживените вълнения.
— Хм! — възкликна Сет, извърна глава и погледна по посоката, в която изчезна Хелън Уайт. — Ясно как ще се обърнат нещата. И тя ще стане като другите. Нищо чудно да почне да ме гледа по странен начин. — Сведе очи към земята и потъна в размисъл. — Ще бъде объркана, ще й е неловко, когато съм наоколо — шептеше той. — Така ще стане. Така ще се развият нещата. А когато реши да обикне някого, няма да съм аз. А някой друг — някой глупак, който много приказва — като Джордж Уилард например.
Танди
Живееше до седмата си годинка в стара, неизмазана къща по запуснатия път, който почваше от Тръниън Пайк. Баща й, кажи-речи, не й обръщаше внимание, а майка нямаше. Бащата цели дни посвещаваше на приказки и размисли за религията. Обявил се бе за агностик и бе така погълнат от желанието да разруши идеите на бога, вселили се в сърцата на съседите му, та въобще не виждаше, че бог му се явява в детенцето, което, полузабравено, живееше по милост къде да е сред роднините на покойната си майка.
Ала странник някакъв мина през Уайнсбърг и видя у детето онова, дето баща му не забелязваше. Бе висок рижав момък, почти винаги пиян. Сядаше понякога пред „Ню Уилард Хаус“ заедно с Том Хард, бащата. Докато Том се пенявеше и доказваше, че не може да има бог, странникът се подхилкваше и намигаше на зяпачите наоколо. Сприятелиха се с Том и често биваха заедно.