Странникът бе син на богат търговец от Клийвланд и бе пристигнал в Уайнсбърг с цел. Искаше да се изцери от навика да пие и вярваше, че ако се махне от градската си компания и поживее малко в провинцията, ще намери сили да се пребори със страстта, дето го съсипваше.
Престоят му в Уайнсбърг нямаше успех. Теготата на безкрайно течащите се часове го накара още по-яко да пропие. Ала все пак в нещо успя. Даде на дъщеричката на Том Хард име, пълно със смисъл.
Една вечер, още не на себе си след дълъг запой, странникът се появи, залитайки по главната улица на градчето. Том Хард седеше на стол пред „Ню Уилард Хаус“ и държеше на колене дъщеричката си, тогава петгодишна. На дъсчения тротоар край него седеше младият Джордж Уилард. Странникът се отпуска на един стол до тях. Тялото му се тресеше, а когато опита да заговори, гласът му трепереше.
Бе късна вечер, тъма обгръщаше градчето и железопътната линия, която минаваше в подножието на невисоката рътлина срещу хотела. Нейде в далнината, откъм запад, продължително пропищя свирката на пътнишкия влак. Едно куче, задрямало насред пътя, се надигна и излая. Странникът започна да ломоти и направи някакво предсказание, което засягаше момиченцето, сгушено в скута на агностика.
— Дойдох тук, та да зарежа пиенето — поде той и по страните му се затъркаляха сълзи. Не погледна Том Хард, а се наведе напред и се взря в тъмата, сякаш му се привиждаше призрак. — Избягах далеч от града — уж да се лекувам, но все съм същият. Има си причина. — Извърна глава и погледна детето, което, седнало издигнато връз колената на баща си, отвърна на погледа му.
Странникът докосна Том Хард по лакътя.
— Пиенето не е единствената ми страст — рече той. — Има още нещо. Любовта е моето призвание, а още не съм открил съществото, което да обикна. А това е страшно важно, ако си наясно с нещата, та да разбереш. То прави гибелта ми неизбежна, виждаш! Малцина са тия, дето го разбират.
Странникът млъкна и потъна в печал, ала пътнишкият влак изпищя отново и го сепна.
— Не съм загубил още надежда. Заявявам го. Просто вятърът ме довя в град, където, знам, надеждата ми няма да се сбъдне — хрипливо продума той. Погледна настойчиво детето и заговори само на него, вече не обръщаше внимание на бащата. — Винаги идва една жена — каза той убедено. — Изпуснах, я разбираш ли. Пристига при мен в друго време, не когато я чакам. Може би ти си тази жена. Ама че съдба — да ме събере веднъж само с нея, във вечер като тази, когато съм опропастен от пиене, а тя да се окаже все още дете!
Раменете на странника бурно се разтресоха и когато опита да свие цигара, хартийката се изплъзна от треперещите му пръсти. Разлюти се, взе да ругае.
— Мислят си, че е лесно да бъдеш жена, да бъдеш обичана, но аз най-добре знам — заяви той и отново се обърна към детето. — Аз ги разбирам — троснато рече той. Отново говореше на детето. — От всички мъже може би само аз ги разбирам.
Погледът му отново се зарея над притъмнялата улица.
— Знам я, макар тя никога да не е пресичала пътя ми — каза той меко. — Знам за нейните битки, за нейните поражения. Заради тия поражения ми е толкова скъпа. От пораженията й се роди ново качество у жената. Намерих му име. Нарекох го Танди. Измислих името още когато бях пълен мечтател, преди да омърся плътта си. Това качество означава да си силна, за да бъдеш обичана. Нещо, което мъжете търсят у жените, но не получават.
Странникът се надигна и застана пред Том Хард. Тялото му се олюляваше напред-назад, сякаш всеки момент ще се срине, ала нищо подобно — той коленичи на тротоара и поднесе ръчичките на малкото момиченце към пиянските си устни. Взе да ги целува прехласнато.
— Бъди Танди, мъничка моя — умоляваше той. — Бъди силна и безстрашна! Това е пътят. Бъди дръзновена във всичко! Имай смелост, позволи да те обичат. Бъди нещо по-велико от мъж, по-велико от жена! Бъди Танди!
Странникът се изправи, заклатушка се надолу по улицата. След ден-два хвана влака и се върна у дома си в Клийвланд. Същата лятна вечер след разговора пред хотела Том Хард поведе момиченцето си към дома на някакви роднини, дето бе поканено да пренощува. Докато крачеше под дърветата в мрака, забравил бръщолевенето на странника, мислите му отново запрехвърляха нови доводи, с които да срази вярата на хората в бога. Произнесе името на щерка си и тя се разплака.
— Не ща да ми викаш така — сопна се детето. — Искам да ми викат Танди — Танди Хард.