Момиченцето ридаеше така горчиво, че Том се трогна и помъчи да го утеши. Спря под едно дърво, взе то на ръце, гушна го.
— Хайде, бъди послушна — сгълча го бащата, но момиченцето не знаеше утеха. С детска всеотдайност то се предаде на мъката са, а риданията му раздираха нощния покой на улицата.
— Искам да бъда Танди! Искам да бъда Танди! Танди Хард! — викаше то, тръскаше глава я хлипаше, сякаш детската му сила не достигайте да понесе видението, изпратено от думите на пияния.
Божията сила
Преподобният Къртис Хартман бе пастор на презвитерианската църква в Уайнсбърг и на този пост стоеше вече десет години. Бе четиридесетгодишен, по природа затворен и мълчалив. Терзание бе за него да проповядва от амвона пред толкова хора и винаги от сряда сутрин до събота вечер не мислеше за нищо освен за двете проповеди, които трябваше да произнесе в неделя. В неделята от ранно утро се качваше в малката стаичка в камбанарията на църквата, наречена още кабинет, и се молеше. Една нотка взимаше неизменно връх в молитвите му:
— О, господи, дай ми сили и смелост да ти служа! — умоляваше той, коленичил на голия под и преклонил глава пред дълга, който му предстоеше.
Преподобният Хартман бе висок мъж с кестенява брада. Жена му, снажна и нервна, бе дъщеря на фабрикант на бельо от Клийвланд, Охайо. Хората в градчето уважаваха свещеника. По-старите енориаши го харесваха, защото бе кротък и скромен, а в очите на мисис Уайт, жената на банкера, той минаваше за начетен и изискан.
Презвитерианската църква се имаше за нещо повече от другите църкви в Уайнсбърг. Тя бе по-просторна и по-внушителна и пасторът й — по-добре платен. Той дори си имаше собствен кабриолет и някога в летните вечери обикаляше из града с жена си. Минаваше по Мейн Стрийт, препускаше нагоре по Бъкай Стрийт и обратно, като кимаше сдържано на минувачите, а жена му, пламнала от скрита гордост, го поглеждаше с крайчеца на очите си и се тревожеше кончето да не се подплаши и побегне.
През всичките тия години, откакто пристигна в Уайнсбърг, животът на Къртис Хартман течеше добре. Не бе от тия, дето ще раздухат фанатична жар у богомолците в своята църква, но пък, от друга страна, не си създаваше врагове. Всъщност той бе предан на делото си и нявга дълго го мъчеха угризения, че не може да тръгне и закрещи божието слово по шосетата и уличките на града. Чудеше се понякога дали пламъкът на вярата наистина гори в гърдите му и мечтаеше един ден властна и благодатна нова сила като стихия да се влее в гласа и душата му и хората да потръпнат пред духа господен, вселил се в него.
— Окаян човек съм аз, такава сила никога няма да ме осени — разсъждаваше той умърлушено, а после смирена усмивка огряваше лицето му. И философски той заключваше: — Е, все пак не съм зле!
Стаичката в църковната камбанария, където всяко неделно утро пасторът се молеше да стане по-могъща в него божията сила, имаше само едно прозорче. Бе дълго и тясно и се отваряше навън върху панта като врата. На прозорчето, сглобено от неголеми стъкла в оловна рамка, бе изрисуван Христос, положил ръка връз главата на младенец. Една неделя — беше през лятото, — както седеше до писалището в стаичката, разтворил голяма библия пред себе си, а листовете с проповедта разпилял наоколо, свещенослужителят с потрес откри, че в най-горната стая на съседната къща в леглото лежи жена, пуши цигара и чете книга. Къртис Хартман пристъпи на пръсти към прозорчето и безшумно го затвори. Ужас го попари при мисълта, че жената пуши и се разтрепера, като се сети, че очите му, току-що откъснали се от светата книга, бяха зърнали разголените рамене и бялата шия на жена. Мозъкът му се размъти, той слезе долу, застана на амвона и произнесе дълга проповед, без ни веднъж да помисли за жестовете и за гласа си. Проповедта направи необичайно впечатление на всички, в нея имаше сила и яснота.
— Чудя се дали ме слуша, дали думите на моето послание са стигнали душата й — мислеше си той с надеждата, че някоя неделна утрин ще вмъкне в проповедта си слова, които да досегнат и разбудят жената, несъмнено затънала в потаен грях.
Две жени живееха в къщата до презвитерианската църква, през чиито прозорци свещеникът бе зърнал гледката, дето така го разтърси. Леля Елизабет Суифт, побеляла, вдовица, оправна на вид и с пари в Уайнсбъргската национална банка, живееше там с дъщеря си, Кейт Суифт, учителка. Учителката бе трийсетгодишна, с гиздава и стройна снага. Малко приятели имаше и се славеше с острия си език. Като се замисли за нея, Къртис Хартман си спомни, че бе ходила в Европа и две години бе живяла в Ню Йорк.