Към девет вечерта снегът затрупа улиците и сви грозен студ. Навън не можеше да се ходи. Магазинчетата тъмнееха, всички се бяха сгушили вкъщи. Вечерният влак от Клийвланд закъсняваше страшно, но никой не се интересуваше от пристигането му. Някъде към десет от всичките хиляда и осемстотин жители на Уайнсбърг не бяха си легнали само четирима.
Хоп Хигинс, нощният пазач, бе полубуден. Накуцваше и мъкнеше тежък бастун. В непрогледните нощи ходеше с фенер. Правеше обиколките си между девет и десет. Мина от край до край по Мейн Стрийт, като се препъваше в дълбоките преспи и опитваше вратите на дюкянчетата. После свърна по страничните улички и пробва задните врати. Увери се, че всички са заключени, зави зад ъгъла към „Ню Уилард Хаус“ и почука на вратата. Възнамеряваше да престои до заранта край печката.
— Ти върви да поспиш. Аз ще вардя огъня — рече той на момчето, дето спеше на походно легло в канцеларията на хотела.
Хоп Хигинс се намести край печката и изу обувките си. Момчето заспа, а той се замисли за собствените си грижи. Беше решил да измаже напролет къщата си и взе да пресмята колко ще му трябват за боя и за труд. Оттук се занизаха други сметки. Нощният пазач бе вече на шейсет, щеше му се да се пенсионира. Беше участвал като войник през Гражданската война и получаваше нищожна пенсийка. Надяваше се да измисли нов начин да изкарва прехраната си, мечтата му бе да развъжда порове. В мазето си вече имаше четири от тия грозновати свирепи зверчета, които ловците ползват при гонитбата на зайци.
— Сега имам един мъжки и три женски — разсъждаваше той. — Живот и здраве, напролет ще станат дванайсет или даже петнайсет. А след година ще дам в някой спортен вестник обява за продажба на порчета.
Нощният пазач се намести в стола си и полека-лека мислите му се размътиха. Не че спеше. Службата го бе научила в безкрайните нощи с часове да седи ни заспал, ни буден. А на сутринта се чувстваше бодър, сякаш бе подремнал.
Та освен Хоп Хигинс, закътан на топло край печката, още трима души в Уайнсбърг не спяха. Джордж Уилард седеше в канцеларията на вестника, уж пишеше разказ, но всъщност сутрешното настроение, обзело го край огъня в горичката, още не го напускаше. В камбанарията на презвитерианската църква преподобният Къртис Хартман седеше в мрачината и чакаше господ да му се яви, а Кейт Суифт, учителката, тръгна да се поразходи из фъртуната.
Минаваше десет, когато Кейт Суифт излезе и разходката бе непредвидена. Сякаш мислейки за нея, мъжът и момчето я бяха прогонили из снежната виелица по улиците. Леля Елизабет Суифт бе заминала за областния град по някаква работа във връзка с ипотеките, в които бе вложила пари, и щеше да се върне най-рано на другия ден. Във всекидневната край грамадната печка — викат им печки с „долно горене“ — дъщерята седеше и четеше книга. Ненадейно рипна от стола, грабна някаква дреха от закачалката край входната врата и се втурна навън.
Вече трийсетгодишна, в Уайнсбърг Кейт Суифт не минаваше за хубава. Нямаше приятен тен, лицето й бе осеяно с петънца, признак на недобро здраве. Ала сам-самичка из нощната фъртуна, тя бе прекрасна. Имаше изопната снага, прави рамене, а чертите й напомняха чертите на богиня от мъничка статуя върху пиедестал в здрачевината на лятна привечер в някоя градина.
Следобед учителката бе ходила при доктор Уелинг да се посъветва за здравето си. Докторът я смъмри, каза й, че има опасност да загуби слуха си. Глупаво бе Кейт Суифт да тръгва в тая хала навън. Глупаво и може би — фатално.
Жената бе забравила думите на доктора, пък дори да си ги спомняше, не би се върнала. Студено й беше, но като походи пет минути, престана да чувства студа. Първо стигна до края на тяхната улица, после мина край кантара за сено, вкопан в земята пред един хамбар за фураж, и сви на разклона към Тръниън Пайк. Все по Тръниън Пайк стигна до плевнята на Нед Уинтърс, после зави на изток по една уличка с ниски паянтови къщурки, която от рида Госпъл Хил извеждаше на шосето Съкър Роуд, оттам се спусна в плитката долчинка край птичарника на Айк Смийд и излезе на водоема до помпената станция. Докато ходеше, онова настроение на възбуда и непокорство, дето я прокуди от къщи, отмина, по после пак се върна.
Имаше нещо отблъскващо и хапливо в характера на Кейт Суифт. Усещаха го всички. В клас бе някак сдържана, хладна и строга и все пак — по необясним начин близка с учениците. Рядко, много рядко нещо й се случваше да изглеждаше щастлива. Всички деца в класа изпитваха въздействието на това щастие. За миг преставаха да учат, облягаха се назад и я гледаха.
Учителката, скръстила ръце зад гърба си, сновеше из класната стая и задъхано говореше. Говореше за каквото й хрумне — като че й бе все едно. Веднъж разказа на учениците за Чарлс Лам4, съчини какви ли не любопитни историйки от личния живот на покойния писател. Предаваше ги обаче по такъв начин, сякаш бе живяла с Чарлс Лам под един покрив и знаеше всичките му интимни тайни. Децата дори се пообъркаха, взеха да мислят, че Лам трябва да е живял навремето в Уайнсбърг.