Друг път учителката им говори за Бенвенуто Челини5. Те си умряха от смях. Само какъв надут фукльо, зевзек, юначага изкара тя стария майстор! По негов адрес дори съчини анекдоти. Имаше един за някакъв учител по музика, немец, който живеел над дома на Челини — как само дюдюкаха момчетата! Шугърс Макнътс, дебеланко с червени бузи, така силно се смя, че му се зави свят и той тупна от чина, а Кейт Суифт се смя заедно с него. А после изведнъж стана отново хладна и строга.
В оная зимна нощ, когато крачеше по опустелите, затрупани от сняг улици, учителката се намираше в безизходица. Макар в Уайнсбърг никой да не подозираше, животът й бе пълен с приключения. И все още бе авантюристичен. Ден след ден, докато преподаваше в клас или сновеше из улиците, мъка, страст и надежда бушуваха в гърдите й. Скрити зад студената й външност, най-невероятни преживелици занимаваха съзнанието й. Хората в градчето я имаха за заклета стара мома и понеже езикът й бе остър и живееше саможиво, смятаха, че е лишена от ония човешки чувства, дето бяха съградили или съсипали техния собствен живот. А в действителност тя бе най-пламенната, най-чувствителна душа сред тях и неведнъж в тия пет години, откак се върна от странстванията си и се установи като учителка в Уайнсбърг, бе принудена да хуква навън, да броди по нощите, мъчейки се да заглуши вилнеещата в гърдите й буря. В един проливен дъжд тя се лута шест часа в нощта, а когато се върна, избухна свада с леля Елизабет Суифт.
— Слава богу, че не си мъж — скастри я майка й. — Колко пъти съм чакала баща ти да се върне, без да знам не се ли е замесил в някаква бъркотия. До гуша ми е дошло от тая несигурност и не ме вини, че се кося, като гледам как си взела най-лошото от него.
Съзнанието на Кейт Суифт гореше от мисли по Джордж Уилард. Още като ученик той бе написал нещо, в което тя реши, че съзира гениална искра и поиска да я раздуха в плам. Веднъж през лятото бе влязла в редакцията на вестника и като намери момъка свободен, изведе го да се поразтъпчат по Мейн Стрийт, стигнаха чак до панаирната площадка и там на затревения скат седнаха двамината да побъбрят. Учителката се опита да набие в съзнанието на момчето представата за трудностите, които ще среща като писател.
— Ще трябва да опознаеш живота — говореше тя и гласът й трептеше от вълнение. Хвана Джордж Уилард за раменете и го извърна към себе си, да може да го гледа в очите. Ако някой минеше в тоя момент, щеше да си рече, че ей-сега ще се прегърнат. — Ако искаш наистина да си писател, ще престанеш да си играеш с думите — уточни тя. — По-добре се откажи от мисълта да пишеш, докато добре се подготвиш. Сега ти е времето да живееш. Не че искам да те плаша, но искам да проумееш колко е важно това, с което смяташ да се захванеш. Не бива да ставаш дребен търгаш на думи. Важно е да разбереш какво мислят хората, а не какво говорят.
Вечерта преди четвъртъка, когато се изви нощната фъртуна и преподобният Къртис Хартман чакаше в църковната камбанария да зърне тялото й, младият Уилард отиде у учителката да заеме някаква книга. И тогава се случи нещо, което озадачи и обърка момчето. Бе стиснал книгата под мишница и се готвеше да си тръгва. Кейт Суифт отново му заговори разпалено. Падна нощ, в стаята настъпи сумрак. Той пристъпи към вратата, когато тя изрече тихичко името му и с поривисто движение го хвана за ръката. Репортерът бързо възмъжаваше и нещо от мъжкия му чар, примесено с хлапашко обаяние, накара сърцето на самотната учителка да трепне. Завладя я стихийното желание да му разкрие смисъла на живота, да го научи вярно и честно да го тълкува. Наклони се към него и устните й едва докоснаха страната му. В същия миг той за първи път зърна очебийната хубост на чертите й. Двамата се сконфузиха и за да се избави от неудобството, тя стана властна и язвителна.
— Какъв ли е смисълът? Десет години ще минат, преди да проумееш какво съм искала да ти кажа с приказките си — възбудено извика тя.
В нощта на фъртуната, когато пасторът стоеше в камбанарията и я чакаше, Кейт Суифт се отби в канцеларията на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“ с намерението още веднъж да поговори с момчето. След дългата разходка в снега се чувстваше премръзнала, уморена и самотна. Докато вървеше по Мейн Стрийт, забеляза блестящото петно светлина, което падаше на снега от прозореца на печатницата, и някакъв импулс я тласна да отвори вратата и да влезе. Цял час остана край печката и говореше за живота. Говореше разпалено, прочувствено. Оня порив, дето я подгони в снега, сега се изля в слова. Въодушеви се, както понякога в клас пред учениците. Обзе я жаркият копнеж да отвори вратата на живота пред това момче, което някога бе неин ученик и което — смяташе тя — май притежава талант да вникне в същността на живота. Толкова страстен бе този копнеж, че тя го усети като нещо материално. Отново ръцете й хванаха раменете му и тя го извърна към себе си. На мъждивата светлина очите й горяха. Тя стана и се засмя, ала не остро, както обикновено се смееше, а някак странно, боязливо.