Благото синеоко момче от Охайо бе абсолютен егоцентрик, каквито впрочем са всички деца. Не искаше приятели по същата проста причина, поради която и децата не искат другарчета. От всичко най му бяха нужни хората, дето си бе сътворил, хората, с които можеше истински да разговаря, пред които можеше да държи речи или да гълчи с часове, просто казано — слуги на фантазията му, както сами разбирате. Сред тия измислени човечета той бе неизменно самоуверен и смел. Те можеха да си говорят, естествено да изказват дори мнение, ала последен и категоричен бе винаги той. Беше като писател, зает с образите на своята фантазия, някакъв мъничък синеок принц в стаичката под наем за шест долара с изглед към Уошингтън Скуеър в бездънния Ню Йорк.
После Инок Робинсън се ожени. Самота го налегна, дощя му се да докосне с ръка истински хора, от плът и кръв. Дни минаваха, когато стаята му изглеждаше опустяла. Сласт напираше в тялото му, желание разяждаше душата му. Нощем неведома треска го изгаряше отвътре, не му даваше да мигне. Ожени се за момичето, дето в рисувалното училище седеше на съседния стол до него, и се преместиха да живеят в Бруклин в апартамент. Жената, която взе, му роди две деца и Инок си намери работа — правеше илюстрации в една рекламна агенция.
Така започна нов етап в живота на Инок Робинсън. Заигра вече на нова игра. Известно време бе особено горд от себе си в ролята на съзидателен гражданин на планетата. Престана да търси същността на нещата, а се заигра с реални неща. Есента гласува в някакви избори и всяка заран вестник оставяха пред вратата му. Привечер, когато се прибираше от работа, слизаше от трамвая, тръгваше невъзмутимо зад някой делови мъж, като се мъчеше да си даде вид на важен и състоятелен човек. Като данъкоплатец смяташе, че е длъжен да се информира точно как стоят нещата.
— Започвам да ставам човек със значимост, реална частичка от нещата, от държавата, от града и тъй нататък — казваше си той доволен, с неуловим израз на достойнство. Веднъж, връщайки се от Филаделфия, заспори с някакъв човек въз влака. Инок заговори за целесъобразността правителството да държи и управлява железниците и човекът му предложи пура. Инок вярваше, че такъв един ход от страна на правителството ще бъде полезен, страхотно се разгорещи, докато говореше. След време си спомняше собствените си слова със задоволство.
— Подхвърлих му храна за мислене на оня човек — промълви той, качвайки се по стъпалата към бруклинския си апартамент.
Не ще и дума, че на Инок и в брака не му провървя. И той сам го докара до край. Усещаше, че се задушава, че е като зазидан в тоя апартамент и взе да изпитва към жена си, дори към децата си същите чувства, които изпитваше към приятелите, дето едно време му идваха на гости. Взе да подхвърля дребни лъжи за служебна заетост, така си извоюва свободата нощем да броди из улиците, а когато му падна възможност, тайничко нае отново оная стаичка срещу Уошингтън Скуеър. После мисис Робинсън се помина във фермата край Уайнсбърг и той получи осем хиляди долара от банката, която попечителстваше имението. Това окончателно изтръгна Инок от света на хората. Всичките пари даде на жена си, каза й, че той повече не може да живее в апартамента. Тя се разплака, разфуча се, заплаши го, но той я гледаше втренчено и направи, каквото бе намислил. Всъщност жена му не страдаше кой знае колко. И без това смяташе Инок за леко смахнат и май се боеше от него. Когато стана ясно, че той вече няма да се върне, тя грабна двете си деца и замина за някакво селце в Кънектикът, дето бе израсла като момиче. Накрая се омъжи за един търговец на недвижими имоти и бе напълно доволна.
И така Инок Робинсън остана в нюйоркската си стаичка сред човечетата на своята фантазия, забавляваше се с тях, говореше им, щастлив както само едно дете може да бъде. Странна сбирщина бяха те, хората на Инок. Бяха произлезли — така аз допускам — от истински хора, които той познаваше и които по някаква непонятна причина му бяха допаднали. Имаше например жена със сабя в ръка, старец с дълга бяла брада, който се скиташе, сподирен неизменно от кучето си, младо момиче, чиито чорапи вечно се свличаха и увисваха над носовете на обувките. Трябва да бяха около двайсетина тия странни фантоми, сътворени от детинския ум на Инок Робинсън, и с тях той живееше в стаичката си.