— Та жените в оня дом не можаха да ме стреснат, макар че здраво се опитаха — изперчи се той. — Едната се показа нахакана, ама аз я сложих на място. Щом като заговори, аз отидох и седнах в скута й. Когато я целунах, всички в стаята се разсмяха. Дадох й урок и тя ме остави на мира.
Джордж Уилард излезе от игралния дом на Мейн Стрийт. От няколко дни върлуваше лют студ и откъм езерото Ери, на осемнайсет мили оттук, силен вятър духаше над града. Тъкмо тая вечер вятърът бе утихнал и новата луна придаваше дивна прелест на нощта. Без да се замисли накъде да тръгне или какво да прави, Джордж Уилард кривна от Мейн Стрийт и пое по мъждиво осветените улички, застроени с редица паянтови дървени къщи.
Навън, под черното небе, осеяно с множество звезди, той забрави събеседниците си от игралния дом. Тъй като бе тъмно и нямаше никой наоколо, той заговори на глас. Бе в игриво настроение, почна да се клатушка насред улицата като пиян, сетне си въобрази, че е войник в лъскави ботуши, високи до колене, и със сабя, която подрънква, като ходи. Представи си, че инспектира военен строй, дълга редица войници, застанали мирно пред него. Започна да проверява личното им снаряжение. Спря пред едно дърво и взе да порицава:
— Раницата ти не е изправна — остро скастри той. — Колко пъти ще трябва да напомням все за това? Тук във всичко трябва да има ред. Предстои ни трудна задача, а никоя трудна задача не може да се свърши, ако няма ред.
Захласнат от собствените си приказки, младежът се препъваше по дъсчения тротоар и лееше още приказки:
— Войската има свои закони, хората — също — мърмореше той, унесен в размисъл. — Законите почват от дребните неща, разпростират се, докато обхванат всичко. И в най-дребното нещо трябва да има ред, на мястото, където работи човек, в дрехите му, в мислите му. Самият аз трябва да съм прибран човек. Да спазвам тия закони. Трябва да се прикрепя към нещо подредено и голямо, което напредва бързо в нощта като звезда. В своя скромен път трябва да изуча някои неща, да създавам, да напредвам, да се съобразявам с живота, с неговия закон.
Джордж Уилард застана до една ограда от колове недалеч от уличния фенер и се разтрепера. Такива мисли досега не бяха му хрумвали, зачуди се отде се пръкнаха в главата му. Стори му се за миг, че говори някакъв глас вън от него. Бе и слисан, и възхитен от себе си и като продължи напред, още по-пламенно заговори:
— Да изляза от игралния дом на Рансъм Сърбек, а да мисля за такива неща! — шептеше учудено той. — По-добре е да съм сам. Ако говорех като Арт Уилсън, момчетата щяха да ме разберат, но ако чуят това, дето сега си мисля, няма да ме разберат.
Както из всички градчета на щата Охайо отпреди двадесетина години, и в Уайнсбърг имаше квартали, дето живееха надничари. Ала тъй като времето на фабриките не бе още настъпило, надничарите работеха по полето или по поддържането на железниците. Блъскаха се по дванайсет часа и получаваха едва долар за тоя дълготраен, изнурителен труд. Живееха в малки, набързо сковани дървени къщурки, отзад с градинка. По-замогналите се сред ратаите държаха крави или пък прасе, свряно в порутена кочина в дъното на градинката.
Джордж Уилард, чиято глава гъмжеше от разни мисли, тръгна по една такава уличка в ясната януарска нощ. Уличката бе полуосветена, тук-таме тротоарът липсваше. Като че нещо от гледката, която го обграждаше, още повече разпали възбуденото му въображение. От година насам всеки свободен миг посвещаваше на четене и сега някакъв разказ, дето бе прехвърлил наскоро, за живота в старите средновековни градчета, изби властно в съзнанието му и той продължи напред със странното чувство, че е попаднал в селище, което е частица от предидущ живот. Воден от някакъв импулс, той хлътна в тъмна мъничка пресечка зад навесите, дето държаха кравите и прасетата.