Джордж Уилард следваше жената нагоре по ската, изведнъж сърцето му лудо заби, раменете му се изопнаха. Тутакси реши, че Бел Карпентър се готви да му се отдаде. Новата сила, дето бе почувствал — мислеше си той, — сигурно някак е въздействала и на нея и е улеснила завоеванието му. Тая мисъл го зашемети, опияни се от чувство за мъжка мощ. Макар да се подразни, че докато вървяха, тя много-много не го слушаше, фактът, че дойдоха заедно чак дотук, разпръсна всичките му съмнения.
— Ето на̀, различно е, всичко е различно — мислеше си той и като я хвана за рамото, обърна я към себе си и я загледа с очи, искрящи от гордост.
Бел Карпентър не се възпротиви. Когато я целуна по устните, тя се отпусна тежко към него, но през рамото му се взираше в мрака. Цялото й поведение сякаш подсказваше, че нещо чака. Съзнанието на Джордж Уилард както одеве, в тъмната пресечка, отново се отплесна в думи и притискайки силно жената, зашепна й в смълчаната нощ.
— Сласт — мълвеше той, — сласт, нощ и жени.
Джордж Уилард така и не разбра какво стана с него в оная нощ на рида. По-късно, когато се намери в стаята си, искаше да заплаче, но вместо това обезумя от ярост и омраза. Мразеше Бел Карпентър и бе сигурен, че цял живот ще я мрази. Там горе на хребета бе повел жената сред шубраците към малка затревена полянка и бе паднал на колене край нея. И както преди на празното място край ратайските къщурки, издигнал бе ръце в благодарност за новата сила, бликнала в него, и чакаше жената да проговори, когато изневиделица изникна Ед Хандби.
Бюфетчията не искаше да ступа момчето, което — според него — се мъчеше да му отнеме любимата. Той знаеше, че от побой няма смисъл, че има в себе си сили да се справи и без помощта на юмруците си. Сграбчи Джордж за рамото, изправи го на крака и като го държеше с една ръка, погледна седналата на тревата Бел Карпентър. После с един замах запрати младежа в храсталака и взе да ругае жената, която се надигна от земята.
— Лоша жена си ти — грубо изруга той. — Почти съм решил повече да не се ядосвам с тебе. Да съм те зарязал досега, ако не те исках толкова.
Проснат по корем в храстите, Джордж Уилард следеше тая сцена с очи и се мъчеше трескаво да мисли. Приготви се да скокне връз човека, който го бе унижил. Хиляди пъти по-добре да го натупат, отколкото да го запратят така позорно в храсталака.
На три пъти младият репортер дръзва да нападне Ед Хандби и трите пъти онзи го улавяше за рамото и го запокитваше в шубрака. Бюфетчията сякаш бе готов да повтаря това упражнение до безконечност, но главата на Джордж се фрасна в дънера на едно дърво и той остана неподвижно на земята. Ед Хандби хвана Бел Карпентър за лакътя и двамата се отдалечиха.
Джордж чуваше как си проправят път сред шубраците. Когато се запромъква надолу по хребета, сърцето му се свиваше. Ненавиждаше се, ненавиждаше съдбата, дето му навлече това унижение. Спомни си оня час, когато стоеше самотен в малката тъмна пресечка и се стъписа, спря, ослуша се в тъмното с надежда отново да чуе оня глас извън себе си, който малко преди това бе влял нови сили в сърцето му. На път за дома отново мина по пресечката със схлупените къщурки, ала не можа да понесе гледката и хукна да бяга, час по-скоро да се измъкне от това място, където сега му се струваше мръсно, противно и безинтересно.
„Чудак“
Седнал връз един кафез под грубоватия дървен навес, който стърчеше в задната част на магазина „Каули и син“ в Уайнсбърг, Елмър Каули, по-младият член на фирмата, гледаше през мръсния прозорец право в печатницата на вестник „Уайнсбърг Ийгъл“. Елмър нанизваше нови връзки на обувките си. Те не се надяваха лесно и той се принуди да свали обущата. Взе ги в ръце, седна и се опули срещу грамадната дупка около петата на единия си чорап. После бързо вдигна очи и зърна единствения вестникарски репортер на Уайнсбърг, Джордж Уилард, да стои на задния вход на печатницата и разсеяно да зяпа наоколо.
— Хайде сега, нови двайсет! — възкликна младият човек и без да пуска обувките, скокна и тихомълком се дръпна от прозореца.
Червенина заля лицето на Елмър Каули и ръцете му се разтрепераха. В дюкянчето на „Каули и син“ едни евреин, търговски пътник, стоеше до тезгяха и говореше с баща му. Младежът си въобрази, че репортерът дава ухо на разговора им и тая мисъл го извади от равновесие. С обувка в една ръка, той застана в ъгъла на бараката и както бе по чорапи, запристъпва от крак на крак по дъсчения под.
Магазинът на „Каули и син“ не излизаше на главната улица на Уайнсбърг. Предната му част се падаше на Моми Стрийт, по-нататък бяха работилницата за каруци на Войт и навесът, дето фермерите подслоняваха конете си. Досами магазина бе тясната пресечка, дето минаваше зад дюкяните от главната улица, и товарни каруци и фургони сновяха напред-назад по цял ден или да натоварят, или да стоварят нещо. Самият магазин не подлежеше на описание. Както рече веднъж Уил Хендерсън, в него се продаваше всичко и нищо. На витрината откъм Моми Стрийт се мъдреше буца кюмюр, грамадна колкото каче за ябълки, за да покаже, че тук се приемат поръчки за въглища, а до черната кюмюрена грамада бяха наредени три восъчни пити с мед, прашни и покафенели в дървените си каси.