Този мед стоеше на витрината от шест месеца. И той бе за продан, продаваха се също закачалки за дрехи, лачени копчета за тиранти, тенекиени кутии с боя за покриви, шишета с лек за ревматизъм и заместител на кафе — всичката тая стока правеше компания на медените пити в търпеливата им готовност да бъдат в услуга на обществеността.
Ебенизър Каули, мъжът, който стоеше в магазина и слушаше пламенното плещене от устата на търговския пътник, бе висок, кльощав и изглеждаше неумит. Голяма буца тумор, донякъде закрита от посивяла брада, изпъкваше на мършавия му врат. Носеше дълго палто, двуреден редингот от едно време. Палтото бе купено, за да послужи за венчална дреха. Ебенизър бе фермер, преди да стане търговец, и носеше това палто само в неделя сутрин или събота следобед на църква и когато идваше по работа в града. Щом продаде чифлика, за да стане търговец, палтото не слизаше от гърба му. От носене бе станало кафеникаво, цялото омърляно, с мазни петна, ала в него Ебенизър се чувстваше винаги прилично облечен и стегнат за деня из града.
На Ебенизър не му провървя като търговец, както не му вървеше и като фермер. Ала все някак креташе. Живееше със семейството си, което се състоеше от дъщерята Мейбъл и сина, в стаите над магазина и за всекидневието им не отиваха много пари. Грижите му не бяха финансови. Несретата му на търговец се състоеше в това, че когато някой търговски пътник пристъпеше в дюкянчето със стока за продан, Ебенизър загубваше ума и дума. Стоеше зад тезгяха и клатеше глава. Боеше се първо, че ще се заинати и ще откаже да купи стоката, а после няма да има какво да продава. И второ, боеше се, че в момент на слабост може да не се заинати достатъчно и да купи нещо, дето после не може да продаде.
Оная заран, когато Елмър Каули видя, че Джордж Уилард стои на задния вход на печатницата и очевидно надава ухо, в магазина се разиграваше сцена, която винаги караше сина да кипне от гняв. Пътуващият търговец говореше, Ебенизър слушаше, ала цялата му фигура изразяваше колебание и нерешителност.
— Ето на̀, вижте колко бърже става — говореше търговецът, който предлагаше за продан малки плоски метални заместители на копчета за яки. С една ръка пъргаво свали яката на ризата си, после отново я прикачи. Гласът му стана ласкаещ, прикоткващ. — Казвам ви, настъпва краят на тия залъгалки с копчетата и вие сте човекът, който ще натрупа пари от настъпващата промяна. Предлагам ви изключителните права на агент във вашия град. Вземете двайсет дузини и няма да вляза в друг магазин. Цялото поле оставям на вас.
Търговският пътник се надвеси над тезгяха и чукна с пръст Ебенизър по гърдите.
— Това е рядък шанс, не го изпускайте! — настояваше той. — Един приятел ми говори за вас. „Виж тоя човек, Каули — рече ми той. — Него го бива!“
Той млъкна и зачака. Извади от джоба си тефтер и взе да пише поръчката. Все още с обувката в ръка, Елмър Каули мина край двамата улисани мъже и спря до стъклената витрина, недалеч от входа. Измъкна от калъфа евтин револвер и го размаха във въздуха.
— Я се измитайте оттука! — кресна той. — Не ни трябват щипки за яки. — Тутакси нещо му хрумна. — И внимавайте, съвсем не заплашвам — добави той. — Не съм казал, че ще стрелям. Просто измъкнах револвера от витрината ей така, да го разгледам. Но вие най-добре се измитайте! Да, сър, казах вече! Грабвайте дрънкулките си и да ви няма!
Гласът на младежа се извиси до писък и като мина зад тезгяха, започна да настъпва към двамата мъже:
— Стига сме били глупаци! — крещеше той. — Няма да купуваме никаква стока, докато не почнем да продаваме. Повече няма да се държим като чудаци, хората да ни зяпат и подслушват. Махайте се оттук!
Търговският пътник излезе. Събра от тезгяха мострите на щипките за яки, наблъска ги в черна кожена чанта и побягна навън. Бе дребен човечец, доста кривокрак и тичаше тромаво. Черната чанта се закачи на вратата, той се препъна и падна.
— Шантав човек! Съвсем шантав! — изломоти той, като се надигна от тротоара и бързо се отдалечи.
В магазина Елмър Каули и баща му се загледаха вторачено. Когато непосредственият причинител на гнева му излезе, младият Каули се обърка.