— Ама точно така е! Стига вече сме били чудаци! — заяви той, пристъпи към стъклената витрина и върна револвера на място. Седна на едно буре, нахлузи и завърза обувката, която държеше в ръка. Чакаше от баща си поне една дума в знак на съгласие, ала когато Ебенизър заговори, приказките му отново разбудиха гнева у Елмър и той побягна навън, без да отговори. Като зачеса посивялата си брада с дълги мръсни пръсти, старият изгледа сина си със същия колеблив, несигурен поглед, с който бе посрещнал търговския пътник.
— Да ме колосат! — тихо рече той. — Да, да, да ме операт, изгладят, колосат!
Елмър Каули излезе от Уайнсбърг и пое по селския път, който вървеше успоредно на железопътната линия. Не знаеше къде отива, нито какво ще прави. Подслони се в дълбокия валог — там, където пътят рязко извиваше надясно и се гмурваше под самите релси — и гневът, който го бе накарал да избухне, отново потърси изблик:
— Няма повече да бъда чудак — да ме зяпат и сочат с пръст! — обяви той на глас. — Ще стана като другите хора. Ще му дам да разбере на Джордж Уилард! Ще види той! Ще му го докажа!
Обезумял, младият човек застана насред пътя и загледа кръвнишки към града. Не се познаваше с репортера Джордж Уилард и нямаше особено отношение към високото момче, дето търчеше из Уайнсбърг, събирайки новини за вестника. Репортерът само с присъствието си в канцеларията и печатницата на „Уайнсбърг Ийгъл“ бе почнал да значи нещо в съзнанието на младия търговец. Той реши, че момчето, което минава по няколко пъти на ден пред магазина на „Каули и син“ и се спира да разговаря с хора из улиците, сигурно мисли за него и му се надсмива. Той чувстваше, че Джордж Уилард е част от тоя град, представя града, олицетворява духа на града. Елмър Каули не можеше да си представи, че Джордж Уилард също има злочести дни, че смътни копнежи или потайни неназовими желания навестяват съзнанието му. Нима той не е представител на общественото мнение и нима общественото мнение в Уайнсбърг не е заклеймило фамилията Каули като чудаци? Нима Джордж не се разхожда засмян и не си свирка по Мейн Стрийт? И нима ако нанесе удар по неговата персона, няма да удари и по-големия враг — онова, дето ухилено си върви по пътя — мнението на Уайнсбърг?
Елмър Каули бе извънредно висок, ръцете му бяха дълги и силни. Косата, веждите и пухкавата брада, дето поникваше по страните му, бяха светли, почти бели. Зъбите му стърчаха напред, очите му бяха сини, ала с оная прозрачна, избеляла синева на стъклените топчета, наречени „гуди“, които уайнсбъргските хлапета носеха по джобовете си. Елмър живееше в Уайнсбърг едва от година и не бе се сприятелил с никого. Смяташе, че е обречен цял живот да живее без приятели и тази мисъл го угнетяваше.
Високият младеж закрачи навъсено по пътя, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си. Денят бе студен, духаше пронизващ вятър, ала скоро слънцето се показа и пътят се размекна и разкаля. Заледената коричка по браздите от кал, които правеха пътя, се стопи и калта полепна по обувките му. Краката му замръзнаха. Измина няколко мили, после кривна от пътя, прекоси едно поле и влезе в горичка. Събра съчки, стъкна огън и седна край него, за да се стопли, окаян и тялом, и духом.
Цели два часа остана на дънера край огъня, после се надигна, промуши се предпазливо през гъсталак от ниски храсти, стигна до някаква ограда и загледа към малка къщица насред чифлик отвъд полята, заобиколена от ниски бараки. Усмивка се плъзна по устните му и размаха дългите си ръце към един човек, който белеше царевица насред нивите.
В тоя час на зла участ младият търговец се бе върнал към фермата, дето бе минало детството му и дето имаше една близка душа, пред която да се изплаче. Човекът в чифлика бе малоумният ратай, наречен Мук. Някога работеше при Ебенизър Каули и остана във фермата, след като я продадоха. Старецът живееше в небоядисана барака зад къщата и по цял ден се мотаеше из нивите.
Мук, малоумният, си живееше честито. С детинска доверчивост той вярваше в разума у животните, които живееха в оборите с него, и когато бе самотен, водеше дълги разговори с кравите, прасетата и дори с пилците, които се щураха по двора. Тъкмо от него предишният му стопанин бе усвоил израза „изпран“. Когато бе развълнуван или удивен от нещо, Мук се хилеше неопределено и мотолевеше:
— Да ме операт и изгладят. Да, да, да ме операт, изгладят и колосат.
Смахнатият старец заряза беленето на царевиците и отиде в гората да се срещне с Елмър Каули, ала не бе нито изненадан, нито пък особено заинтригуван от внезапната поява на младежа. Неговите крака бяха също премръзнали и той приседна на дънера край огъня, признателен за топлинката и видимо безразличен към онова, което Елмър имаше да каже.