— Я се върни обратно — крясна той. — Не стой навън с мене. Нямам какво да ти кажа. Въобще не искам да те виждам.
Съкрушеният млад търговец броди цели три часа из улиците на Уайнсбърг, сляп от ярост, задето опитът да покаже решимостта си да не бъде повече чудак се провали напълно. В душата му се настани горчилката от поражението и му се прииска да заплаче. След безплодното бръщолевене на вятъра цял следобед и сега, след провала му пред младия репортер, бъдна надежда Елмър не виждаше за себе си.
Ала в тоя миг го озари нова идея. В обгърналата го тъма съзря светлинка. Запъти се към смълчания магазин, където година и отгоре „Каули и син“ напусто чакаха да завържат клиентела, промъкна се крадешком и зарови в бурето, което стоеше в дъното до печката. В бурето под купчина стърготини лежеше тенекиена кутия с наличните пари на „Каули и син“. Всяка вечер, след като затвореше магазина, Ебенизър Каули мушваше кутията в бъчвата и се качваше да спи.
— За такова нехайно скривалище никой не би се сетил — казваше си той, мислейки за крадци.
Елмър измъкна двайсет долара — две банкноти от по десет, — парите бяха навити на руло, трябва да имаше около четиристотин, всичкото останало от продажбата на фермата. После върна кутията под стърготините, излезе тихомълком от предната врата и отново пое по улиците.
Идеята, която според него можеше да сложи край на всичките му злочестини, бе доста проста.
— Ще се махна оттука, ще избягам от къщи — говореше си той. Знаеше, че един местен товарен влак минава през Уайнсбърг в полунощ на път за Клийвланд и стига там призори. Ще се промъкне незабелязано във влака, а добере ли се веднъж в Клийвланд, ще се изгуби сред тамошната навалица. Ще почне работа в някоя работилница, ще се сдружи с други работници и ще се промени до неузнаваемост. Тогава ще почне да говори и да се смее. Вече няма да е особняк, ще завърже приятелства. И в неговия живот ще има смисъл и топлинка, както в живота на другите.
Дългият непохватен младеж, който вървеше с широка крачка из уайнсбъргските улици, се изсмя на себе си, задето се бе ядосал, пък и малко се бе побоял от Джордж Уилард. Реши да проведе разговора си с младия репортер, преди да напусне града, да му каже някои неща, може би дори да го предизвика, а чрез него да предизвика целия град.
Пламнал от нова самонадеяност, Елмър се качи до канцеларията на хотел „Ню Уилард Хаус“ и почука на вратата. Момче със сънливи очи лежеше на походно легло. То не получаваше заплата, но се хранеше в хотелската столова и с гордост носеше званието „нощен служител“. Пред момчето Елмър бе смел, настъпателен.
— Върви го събуди! — изкомандва той. — Кажи му да дойде на гарата. Трябва да го видя, а заминавам с товарния. Кажи му да се облече и да дойде. Нямам много време.
Среднощният влак бе свършил работата си в Уайнсбърг и железничарите скачваха вагони, размахваха фенери, готвеха се за своя път на изток. Търкайки очи, Джордж Уилард, пак с новото си палто, дотича на перона, горящ от любопитство.
— Ей ме на̀! Какво искаш? Нещо да ми кажеш, така ли?
Елмър се помъчи да обясни. Облиза устни, погледна към влака, който почваше да пъшка и набира тяга.
— Ами… виждаш ли — поде той, после загуби контрол над езика си. — Да ме операт и изгладят. Да ме операт, изгладят и колосат! — изломоти той несвързано.
Побеснял от яд, Елмър Каули се развилня по перона край пухтящия влак. Светлини заиграха високо в тъмата, заподскачаха пред очите му. Той измъкна двете десетдоларови банкноти от джоба си и ги натика в ръката на Джордж Уилард.
— Вземи ги — изкрещя той. — Не ги искам. Дай ги на татко. Аз ги откраднах.
Извърна се, озъби се от гняв и дългите му ръце запориха въздуха. Като човек, който се бори да се отскубне от нечии лапи, той заудря, сипейки юмрук след юмрук по гърдите, по врата и лицето на Джордж Уилард. Почти в несвяст младият репортер се изтърколи на перона, зашеметен от чудовищната сила на ударите. Като се метна на потеглящия влак и затича отгоре по вагоните, Елмър скочи на една платформа, легна по очи и обърна глава, мъчейки се да зърне поваления в тъмното човек. Гордост се надигна в гърдите му.
— Дадох му да разбере — викна той. — Май наистина му дадох да разбере. Не съм особняк. Струва ми се, най-накрая му дадох да види, че не съм такъв чудак.
Неизречената лъжа