Рей Пиърсън и Хол Уинтърс бяха ратаи и работеха в една ферма на три мили северно от Уайнсбърг. Събота следобед отиваха в града и се шляеха из улиците с други познати от околността.
Рей бе кротък, доста жилав човек към петдесетте, с тъмна брада и рамене, превити от непрекъснат тежък труд. По характер хич не приличаше на Хол Уинтърс, така както двама души един с друг не си приличат.
Рей бе в общи линии сериозен човек, а жена му бе дребничка, с остри черти и също такъв остър глас. Двамата заедно с тънкокраката си челяд — половин дузина дечурлига — живееха в порутена дървена къщурка край потока в края на Уилсовата ферма, където работеше Рей.
Хол Уинтърс, другият ратай, бе млад човек. Нямаше нищо общо с фамилията на Нед Уинтърс — които бяха твърде уважавани хора в Уайнсбърг, а бе един от тримата сина на стареца Уиндпитър Уинтърс, дето държеше дъскорезница край Юниънвил, на шест мили оттук, и когото всички в Уайнсбърг смятаха за стар и закоравял нехранимайко.
Жителите на северната част на Охайо, където се падаше Уайнсбърг, ще си спомнят стария Уиндпитър и неговата необикновена и трагична смърт. Напил се една вечер в града и подкарал каручката за Юниънвил по железопътните релси. Хенри Братънбърг, касапинът, който живееше в тая посока, го спрял още в края на града и му казал, че сто на сто ще се натъкне на влака за града, но Уиндпитър изплющял към него с камшика и отминал. Един фермер и жена му, които карали по близкия път, станали свидетели на злополуката — видели как влакът го блъснал и премазал него и двата му коня. Разправяха, че старият Уиндпитър се бил изправил върху седалката на каручката, пенел се и ругаел летящия насреща локомотив и направо изпищял от възторг, когато конете, подивели от неспирните удари на камшика, се втурнали право напред към сигурната смърт. А момчетата на годините на Джордж Уилард и Сет Ричмънд си спомнят събитието съвсем ясно, защото — макар всички в нашия град да твърдяха, че старецът ще отиде направо в ада и градчето ще поминува по-добре без него — те тайно бяха убедени, че Уиндпитър е знаел какво върши и се възхищаваха от безумната му смелост. При момчетата има периоди, когато мнозина от тях мечтаят славно да загинат, вместо да станат продавачи в някоя бакалница и да живеят изтъркано и банално.
Ала това не е разказ за Уиндпитър, нито пък за сина му Хол, който работеше във фермата на Уилс заедно с Рей Пиърсън. Това е разказ за Рей. Разбира се, ще кажем някоя дума и за младия Хол, за да навлезете в същността на събитията.
Хол беше лошав човек. Така казваха всички. Трима бяха синовете на Уинтърс, Джон, Хол и Едуард, и тримата широкоплещести, яки мъже като самия Уиндпитър, всичките побойници, женкари и общо взето, калпави хора.
Хол бе най-опак от тримата и вечно готов за някоя щуротия. Веднъж отмъкна цял товар дъски от бащината си дъскорезница и го продаде в Уайнсбърг. С парите си купи евтин, страшно шарен костюм. После се напи, а когато баща му връхлетя като хала в града да го дири, засякоха се на Мейн Стрийт и се сбиха с юмруци, арестуваха ги и ги хвърлиха заедно в затвора.
Хол почна работа във фермата на Уилс само защото в оная посока живееше една селска учителка, която му бе завъртяла ума. Тогава бе едва двайсет и две годишен, ала бе имал работа с две-три „фусти“, както им викаха едно време в Уайнсбърг. Чуеше ли някой за увлечението му по учителката, веднага предсказваше, че нещата ще свършат зле.
— Само ще я вкара в беля, ще видите — тия думи се чуваха навсякъде.
И така, в един късен октомврийски ден тия двамата мъже, Рей и Хол, работеха из полето. Белеха царевица, сегиз-тогиз си подхвърляха по нещо, разсмиваха се. После отново настъпваше мълчание. Рей, който бе по-чувствителният и приемаше нещата по-навътре, си бе ожулил ръцете и го боляха. Мушна ги в джобовете на дрехата си и зарея поглед над полето. Бе печален, разстроен и красотата на гледката го трогна. Ако знаете какво представляват околностите на Уайнсбърг през есента, когато ниските хребети са окъпани в жълто и червено, бихте разбрали настроението му. Неволно той си спомни времето, когато бе млад момък и живееше с баща си, тогава фурнаджия, в Уайнсбърг. Спомни си как в дни като днешния хукваше да броди из горите, да събира орехи, да лови зайци или просто да се шляе и пуши лулата си. Едно от тия скитания по гората му докара сватбата. Бе придумал момичето, което помагаше във фурната на баща му, да дойде с него и стана тя, каквато стана. Мислеше си сега за оня следобед, който промени целия му живот, и изведнъж духът на негодуванието се надигна в гърдите му. Забравил присъствието на Хол, той тихичко промълви:
— Подлъга ме, дявол да го вземе, ей това стана с мен! Изигра ме животът, подигра се с мене!