Като че отгатнал мислите му, Хол Уинтърс подхвърли:
— Е, поне струваше ли си? Кажи си сега, а? Какво ще кажеш за женитбата и там другото? — запита той, а после се засмя. Опита пак да се засмее, ала и той бе кисел. Заговори на сериозно. — Трябва ли да го направи човек? — запита той. — Струва ли си да му наложат хомота и да тегли цял живот като впрегатен кон?
Не дочака отговор, а скокна и взе да крачи напред-назад между кукурузените кръстци. Ставаше все по-възбуден и по-възбуден. Наведе се ненадейно, сграбчи един кочан жълта царевица и го запрати по оградата.
— И аз вкарах Нел Гънтър в беля — рече той. — Казвам ти, ама си дръж езика пред хората.
Рей Пиърсън се надигна и застана като втрещен. Май беше с цяла глава по-нисък от Хол и когато младият се приближи и сложи ръце на раменете му, представляваха необикновена картинка. Стояха така сред необхватното пусто поле, зад тях — безмълвните редици царевични кръстци, а в далечината — жълтите и червени хребети и от чужди, безразлични един към друг ратаи, изведнъж някаква близост се пробуди помежду им. Хол го почувства и понеже такъв бе навикът му, се изсмя.
— Хайде, дядка — някак неловко поде той, — кажи какво да правя? Вкарах Нел в беда. Сигурно и ти си изпадал някога на същия хал. Знам какво ще кажат хората, знам, че имат право, но ми кажи ти какво мислиш? Да се оженя ли, да се задомя ли? Да си надяна ли хомота, за да се съсипя един ден като стар кон? Ти ме познаваш, Рей. Никой не може да ме превие, само аз мога да го сторя. Да го направя ли или да река на Нел да върви по дяволите? Хайде, ти ми кажи! Каквото ти ми кажеш, Рей, това ще направя.
Рей не можа нищо да отвърне. Отърси се от ръцете на Хол, обърна се и тръгна право към хамбара. Той бе чувствителен човек и сълзи овлажниха очите му. Знаеше, че само едно нещо може да отговори на Хол Уинтърс, сина на стария Уиндпитър Уинтърс, само едно нещо, което целият му опит и възгледите на познатите хора биха одобрили, ала да го убиеш не можеше да каже това, което знаеше, че трябва да каже.
Към четири и половина същия следобед Рей се мотаеше около плевника, когато жена му се зададе по пътеката откъм потока и го повика. След разговора с Хол Рей повече не се върна на царевичната нива, а работеше около плевника. Бе попривършил вече работата за вечерта и видя, че Хол, пременен и натъкмен за гуляйджийска нощ в града, излезе от къщата и пое към пътя. Рей се затътри след жена си по пътечката за вкъщи, забил очи в земята и потънал в мисли. Не можеше да прецени кое е право и кое — не. Ала всеки път, щом вдигнеше очи и видеше приказната хубост на полята в бледнеещата светлина, искаше му се да стори нещо, което досега не бе дръзвал — да викне, да кресне, да стовари пестник по жена си, или нещо друго — ала пак така ужасяващо и неочаквано. Тътреше се по пътечката, чешеше се по главата, мъчейки се да намери отговор. Изгледа сурово гърба на жена си, но на нея нищо й нямаше.
Викаше го да слезе до града за някои покупки и щом му съобщи какво иска, веднага взе да нарежда:
— Все се мотаеш — рече тя. — Хайде един път поне побързай! Вкъщи няма нищо за вечеря, върви до града и бързо се връщай!
Рей влезе у дома, откачи едно връхно палто от куката зад вратата. То бе разпрано около джобовете и яката се бе излъскала. Жена му хлътна в спалнята и скоро се върна с омърляна бохча в една ръка и три сребърни долара в другата. Нейде из къщата горчиво проплака дете и кучето, задрямало край печката, се надигна и се прозя. Жена му пак взе да натяква.
— Децата плачат ли, плачат. Не знам защо вечно се мотаеш?
Рей излезе от къщата, прескочи оградата на полето и тръгна направо през него. Свечеряваше се и гледката пред очите му бе дивно хубава. Ниските ридове бяха окъпани в багри, дори малките храсталаци в ъглите край оградите бяха оживели от хубост. На Рей Пиърсън се стори, че целият свят се е пробудил за нещо, както оная близост се пробуди у него и Хол, докато стояха насред царевичната нива и се гледаха един друг в очите.
Красотата на уайнсбъргския пейзаж в тая есенна привечер бе непосилна за Рей. И чашата преля. Рей не можа да устои. Мигом забрави, че е кротък стар ратай и като захвърли прокъсаното палто, хукна напряко през полето. Тичаше и крещеше, роптаеше срещу своя живот, срещу целия живот, срещу всичко, което прави живота грозен.
— Нямаше никакви обещания — крещеше той в празните простори, които го обгръщаха. — Не съм обещавал нищо на Мини и Хол не е обещавал нищо на Нел. Сигурен съм, че не й е обещавал. Отишла е с него в гората, защото е искала. Каквото е търсил той, търсила е и тя. Защо трябва аз да плащам? Защо трябва Хол да плаща? Защо въобще трябва някой да плаща? Не искам Хол да се съсипе и състари. Ще му кажа. Няма да оставя така да продължи. Ще го спра, преди да е отишъл в града, и ще му кажа.