Рей тичаше тромаво, на едно място се спъна и просна на земята.
— Трябва да пипна Хол и да му кажа — тая мисъл не му излизаше от главата и макар да се задъхваше, продължи още по-силно да тича.
Тичаше напред, а в главата му нахлуха едни мисли, дето не го бяха навестявали от години — как навремето, когато се ожени, кроеше планове да замине на Запад при чичо си в Портланд, щата Орегон, как не му беше по мерак да става ратай, ала си мислеше, че като отиде на Запад, ще стане моряк, ще обикаля моретата или ще си намери работа в някое ранчо, ще язди кон из градовете на Запада, ще крещи и ще се смее, ще буди хората с дивите си викове. Ала тичайки, спомни си и за своите дечурлига и му се стори, че ръчичките им го стискат отвсякъде. Всички мисли за него самия бяха преплетени с мисли за Хол и си представи, че дечицата са впили ръчички и в младежа.
— Те са случайни препятствия в живота, Хол — викаше той. — Те не са нито мои, нито твои. Нямам с тях нищо общо.
Тъма се разсипа над полята, а Рей все още тичаше ли, тичаше. Взе да си поема дъх на пресекулки. Когато стигна до оградата в края на пътя и застана срещу Хол Уинтърс — който, наконтен, с лула в устата, стъпваше наперено, — Рей не можа да изрече онова, което мислеше и искаше да му каже.
Рей Пиърсън загуби кураж и всъщност това е краят на историята, която се случи с него. Вече бе почти тъмно, когато се добра до оградата, опря ръце на връхната греда и застана като халосан. Хол Уинтърс прескокна един ров, приближи до Рей, пъхна ръце в джобовете и се засмя. Сякаш бе забравил онова, дето бе станало на царевичната нива, и като протегна силната си ръка, хвана Рей за ревера и разтърси стария човек така, както би разтърсил куче, което не слуша господаря си.
— Идваш да ме съветваш, а? — рече той. — Няма смисъл да ми казваш каквото и да е. Аз не съм страхливец и вече реших. — Пак се разсмя и се прехвърли обратно през рова. — Нел не е глупачка. Тя не ме кара да се женя за нея. Аз сам искам да я взема. Ще се задомя, ще си имаме деца, искам го.
Рей Пиърсън също се засмя. Прииска му се да се надсмее на себе си и на целия свят.
Когато силуетът на Хол Уинтърс се загуби в здрачината, легнала над шосето за Уайнсбърг, Рей се обърна и бавничко закрачи през нивите до мястото, дето бе захвърлил съдраното си палто. Докато крачеше, в главата му трябва да са плъзнали спомени за приятни вечери, прекарани заедно с тънконогите му дечица в порутената къщурка край потока, защото и той отрони на глас няколко думи.
— И тъй, и инак — все тая. Каквото и да му бях казал, щеше да е лъжа — продума той примирено, а после и неговите очертания се стопиха в мрака на полята.
Пиянство
Том Фостър дойде в Уайнсбърг от Синсинати, когато бе още младо момче и можеше да натрупа куп нови впечатления. Баба му бе израсла в една ферма недалеч от града и като момиче учела в Уайнсбърг, който по онова време бил същинско село с дванайсетина или петнайсетина къщи, струпани около смесения магазин на шосето Тръниън Пайк.
Ех, какъв живот бе водила старицата, след като напусна забутаното градче, и каква сърцата и оправна излезе тая дребничка инак женица! Бе ходила в Канзас, в Канада, дори в грамадния Ню Йорк, и с мъжа си, механик, пътуваше навред, додето той се помина. След време се премести при дъщеря си, която също бе женена за механик и живееше в Ковингтън, Кентъки, точно срещу Синсинати, отвъд реката.
Оттук започнаха тежки времена за бабата на Том Фостър. Най-напред — полицай застреля зет й по време на стачка, после майката на Том се залежа болна и също почина. Бабата имаше малко спестени парици, ала те се стопиха покрай болестта на дъщерята и разноските по двете погребения. Старата, съсипана жена се хвана да слугува и заживя с внучето си над един вехтошарски магазин, в малка забутана уличка в Синсинати. Цели пет години жулеше дъсчените подове на канторите в една сграда, сетне се хвана като миячка на съдове в ресторант. Ръцете й целите се изкривиха и деформираха. Като хванеше парцал или дръжката на метла, те заприличваха на изсъхналото стебло на стара лоза, вкопчила се в някое дръвче.
Старата жена се завърна в Уайнсбърг веднага щом се откри възможност. Прибирайки се една вечер след работа, намери портмоне, вътре с трийсет и седем долара и това реши проблема й. За момчето пътуването бе страхотно приключение. Минаваше седем вечерта, когато баба му, стиснала здраво портмонето в старите си ръце, се прибра у дома толкова развълнувана, че едва говореше. Настояваше да се махнат от Синсинати още същата нощ, казваше, че ако осъмнат тук, на заранта собственикът на парите непременно ще ги открие и ще имат неприятности.