По целия път до гарата Том — тогава шестнайсетгодишен — се мъкнеше редом със старицата, понесъл на гръб всичкото им имущество на тоя свят, свито на вързоп в старо протрито одеяло. Бабата пристъпяше отстрани, ръчкаше го да върви по-живо. Старата й беззъба уста нервно потръпваше и когато Том капна и на една пресечка понечи да свали вързопа, за да поеме дъх, тя го дръпна от ръцете му и ако не й бе попречил, щеше да го метне на своя гръб. Настаниха се във вагона и щом влакът излезе от чертите на големия град, бабата взе да ликува като младо момиче и весело да бъбри — момчето не я бе чувало досега да бъбри така.
Цяла нощ, докато влакът тракаше по релсите, бабата разказваше на Том спомени от Уайнсбърг, говореше му колко ще е доволен да живее там — да работи по нивите, да стреля по дивите зверчета из горите. Не можеше да повярва, че онова мъничко селце, което напусна преди петдесет години, в нейно отсъствие се е превърнало в цъфтящ град, и когато сутринта влакът спря в Уайнсбърг, тя не искаше да слезе.
— Аз едно мислех, то друго излезе. Май няма да ти е леко тука — рече тя, после влакът замина по пътя си, а двамата стояха стъписани пред Албърт Лонгуърт, гаровия носач, и не знаеха накъде да хванат.
Ала Том Фостър се оправи добре. Бе от тия, дето навсякъде се оправят. Мисис Уайт, жената на банкера, взе баба му да помага в кухнята, а момчето стана коняр в новия тухлен обор на банкера.
В Уайнсбърг прислуга трудно се намираше. Жената, която искаше помощ в домакинската работа, наемаше „слугинчета“, ала те настояваха да се хранят на масата заедно със семейството. На мисис Уайт й бе дошло до гуша от тия слугинчета и веднага използва удобния случай да пипне старицата, дълго живяла в голям град. За момчето Том приготви една стаичка над обора.
— Ще коси тревата, ще го пращам по поръчки, когато около конете не е нужен човек — обясни тя на мъжа си.
Том Фостър бе доста дребничък за годините ся, имаше грамадна глава и твърда черна коса, която вечно стърчеше нагоре. Четинестата коса правеше главата му още по-грамадна. Ала гласът му бе мек — по-мек глас човек не може да си представи — и самият Том бе толкова кротък и благ, че се вля в живота на града, без да привлече нечие внимание.
Да се чуди човек отде се взе тая благост у Том Фостър. В Синсинати живееше в квартал, където из улиците вилнееха апашки банди, и още от ранното си детство — когато се формираше характерът му — той скитосваше с разюзданите момчетии. За кратко работеше като куриер на една телеграфна компания и разнасяше телеграми из квартал, осеян с публични домове. Жените от тия домове познаваха и обичаха Том Фостър, обичаха го и момчетата от апашките банди.
Том никога не се изтъкваше. Може би това му помагаше да се изплъзва. По странен начин седеше в сянката на ръба на живота и му бе писано да остане в сянка. Гледаше мъжете и жените в домовете на сладострастието, долавяше несигурните им, отвратителни любовни игри, виждаше стълкновенията между апашите, слушаше разказите им за кражби и пиянства и оставаше невъзмутим и поразително безучастен.
Веднъж Том наистина открадна. Още докато живееше в големия град. Баба му бе болна, а той бе останал без работа. Вкъщи нямаха нищичко за ядене; той влезе в един сарашки дюкян на една затънтена уличка и измъкна долар и седемдесет цента от чекмеджето на касата.
Сарачницата държеше възрастен човек с дълги мустаци. Той забеляза, че момчето се спотайва наоколо, но не му обърна внимание. Когато той излезе на улицата да размени някоя дума с един кочияш, Том отвори чекмеджето, измъкна парите и офейка. Спипаха го след време и баба му оправи нещата, като се уговори да идва два пъти седмично в продължение на месец и да жули пода на сарачницата. Момчето се засрами, но му беше и драго.
— Не е лошо да се позасрами човек, сега взех да проумявам някои нови неща — рече той на баба си, която така и не разбра за какво й говори, но толкова го обичаше, че нямаше значение разбира ли го или не.
Почти година Том Фостър живя в конюшнята на банкера, а после загуби мястото си. Не се грижеше много-много за конете и все намираше с какво да раздразни жената на банкера. Тя му нареждаше да окоси тревата, а той забравяше. Пращаше го за нещо до магазина или до пощата, а него никакъв го нямаше — заплесваше се край някоя групичка мъже и момчета и по цял следобед висеше при тях, слушаше ги, а от време на време, ако го попитаха, казваше по някоя думичка. Винаги — както едно време в големия град, сред публичните домове или сред хъшлаците, дето цели нощи кръстосваха улиците, така и тук, сред хората на Уайнсбърг — Том умееше да стане частица от живота и същевременно — видимо непричастен към него.