След като загуби работата си при банкера Уайт, Том не живееше вече с баба си, макар че вечер тя често го навестяваше. Нае си стая в дъното на малка дървена къщичка, собственост на стария Руфъс Уайтинг. Къщичката се намираше на Дуейн Стрийт, първата от Мейн Стрийт, и от години служеше за адвокатска кантора на стареца, вече прекалено немощен и завеян, за да практикува професията си, ала неспособен да осъзнае собствената си непригодност. Той хареса Том и му отпусна стаичката за долар на месец. Късно подиробед адвокатът се прибираше у дома си, момчето оставаше само в цялата къща, по цели часове се излежаваше на пода край печката и си мислеше за разни неща. Вечер идваше баба му, сядаше в креслото на адвоката да изпуши лулата си, а Том стоеше и мълчеше, както винаги в нечие присъствие.
Старицата честичко говореше разпалено. Подразнена от някоя случка в дома на банкера, тя роптаеше понякога с часове. От собствените си пари купи бърсалка и редовно лъскаше кантората на адвоката. И когато стаята станеше безукорно чиста и замиришеше на чистичко, тя запалваше пръстената си лула и я изпушваше заедно с Том.
— Когато ти се приготвиш за оня свят, тогава и аз ще си отида — обичаше да казва на момчето, изтегнало се на пода край стола й.
На Том Фостър животът в Уайнсбърг му харесваше. Работеше каквото му падне, например цепеше дърва за кухненски печки или косеше тревата пред къщите. В края на май и началото на юни се хващаше да бере ягоди по полето. Имаше време да се скита из околността и обичаше да се скита. Банкерът Уайт му бе дал едно захвърлено сако, доста голямо за него, но баба му го скъси. Пак от същото място имаше и връхно палто, подплатено с кожа. Тук-таме кожата се беше проскубала, но иначе палтото бе топло и зиме Том спеше с него. Харесваше му как поминува, бе честит и доволен от начина, по който му потръгна животът в Уайнсбърг.
Най-дребни и смешни нещица можеха да направят Том Фостър щастлив. Изглежда, затова го обичаха хората. В бакалничката на Хърн винаги печаха в петък следобед кафе — стягаха се за съботния наплив от купувачи — и ароматният му дъх стигаше чак до долната част на Мейн Стрийт. Том Фостър пристигаше и сядаше на някой кафез зад магазина. Цял час можеше да не мръдне, седеше кротко и неподвижно, изпълваше цялото си същество с дъхавия аромат и бе като опиянен от щастие.
— Толкова ми харесва — мило казваше той. — Кара ме да мечтая за далечни неща, за далечни земи и какво ли още не.
Една вечер Том Фостър се напи. Всичко стана по любопитен начин. Досега не се беше напивал, въобще не бе вкусвал нещо упояващо, ала почувства, че тъкмо сега има нужда да се напие и го направи.
Още докато живееше в Синсинати, Том бе опознал доста неща, бе открил грозотата, престъпността, покварата. И наистина знаеше за тия неща повече от кой да е друг в Уайнсбърг. Същността на плътската любов например му се бе разкрила по най-отблъскващ начин, оставяйки дълбок отпечатък в съзнанието му. След всичко, което знаеше за жените, застанали в студените нощи пред свърталищата на порока, след израза, който бе виждал в очите на мъжете, дето ги задиряха, той смяташе, че ще зачеркне завинаги любовта от ума си. Веднъж една жена от квартала го съблазни и той отиде с нея в стаята й. Не можеше да забрави зловонието в стаята, нито похотливия поглед в очите на жената. Това го отврати и по някакъв чудовищен начин остави белег в душата му. Дотогава смяташе жените за съвършено невинни създания, нещо като баба му, ала след онова преживяване в стаята пропъди напълно жените от мислите си. Толкова деликатна бе природата му, че не можеше нищо да намрази, а понеже не можеше да си обясни някои неща, реши да ги забрави.
И наистина бе забравил, додето дойде в Уайнсбърг. Живееше тук вече две години и нещо почна да се събужда в него. Навсякъде наоколо виждаше младежи, които се любеха, а самият той бе също млад. И преди да усети какво става, влюби се и той. Влюби се в Хелън Уайт, дъщерята на банкера, при когото бе работил. Том се хвана, че нощем мисли за нея.
За него това бе проблем и той го реши по свой си начин. Позволяваше си да мисли за Хелън Уайт винаги когато образът й идеше в съзнанието му и се тревожеше само от насоката на мислите си. Почна борба, безмълвна, решителна вътрешна борба да задържи копнежите си в онова корито, където според него им бе мястото — и в общи линии сполучи.
И тогава настъпи пролетната вечер, когато се напи. Том бе направо подивял тази нощ. Приличаше на млад елен-самец, вкусил някакво лудо биле. Всичко започна, разви се и завърши в една-едничка нощ и — бъдете сигурни — никой в Уайнсбърг не престана да го обича заради тази му невъздържаност.