Преди всичко нощта бе такава, че караше една чувствителна душа да се опие. Дърветата по градските улици бяха току-що навлекли нова премяна от крехки зелени листа, в дворчетата зад къщите мъже чоплеха зеленчуковите лехички, във въздуха се чувстваше едно затишие, една тишина, която криеше очакване и караше кръвта ти да закипи.
Когато Том излезе от стаята си на Дуейн Стрийт, тъкмо се спущаше ранният вечерен здрач. Той се поразходи най-напред из улиците, вървеше тихо и спокойно, размишляваше, опитваше се да облече мислите си в думи. Казваше си, че Хелън Уайт е като танцуващ из въздуха пламък, а той е малко голо дръвче, протегнало клони към небесата. После си казваше, че тя е вятър, бръснещ и пронизващ, който иде от тъмната паст на стихиен океан, а той е малка лодка на брега, в нозете на рибаря.
Тия мисли се нравеха на момчето и играейки си с тях, той се шляеше бавно наоколо. Излезе на главната улица и седна на бордюра пред Уакъровия магазин за тютюн. Помота се тук час, заслушан в приказките на мъжете, ала не му беше интересно и той се изниза. Тогава реши да се напие, влезе в кръчмата на Уили и купи бутилка уиски. Пусна шишето в джоба си и тръгна извън града, искаше му се да е сам, да даде воля на мислите и да си пийне.
Том се напи, както седеше върху свежозелената трева по крайпътния вал, на около миля северно от града. Пред него се белееше шосето, а зад гърба му се ширеше градина с ябълкови дръвчета, отрупани в цвят. Отпи глътка от бутилката и се изтегна на тревата. Мислеше си за утрините в Уайнсбърг, виждаше как камъчетата по чакълестата настилка на алеята пред дома на банкера Уайт мокреят от росата и блещукат в зарите на утрото. Мислеше си за нощите в яхъра, когато навън се сипеше дъжд, а той лежеше буден, слушаше ромоленето на капките и вдъхваше топлата миризма на коне и сено. После си спомни за бурята, която преди няколко дни с грохот се стовари над Уайнсбърг, спомените му се плъзнаха още по-назад до нощта във влака, когато двамата с баба му пътуваха от Синсинати, оживя отново пред очите му. Ясно си припомни колко необикновено бе усещането да седи мирно в купето и да чувства мощта на машината, която теглеше влака цялата нощ.
Том бързо се напи. Все си смукваше по глътчица, заплеснат в мислите си, а когато главата му се замота, той се надигна и пое по шосето, надалеч от Уайнсбърг. На това шосе, което излизаше от градчето и водеше на север към езерото Ери, имаше мост и пийналото момче тръгна право към моста. Там приседна. Понечи отново да отпие, но щом извади тапата от шишето, му се повдигна и веднага го запуши. Главата му се люшкаше напред-назад, той седеше на каменния подстъп към моста и въздишаше. Главата му сякаш кръжеше като книжна въртележка, изведнъж се килна нанейде в пространството и разперил ръце и крака, той шльопна безпомощно на земята.
В единайсет часа Том се върна в града. Джордж Уилард го видя как плете крака из улиците и го отведе в печатницата на вестника. Ала тутакси се изплаши, че пияното момче може да омърси пода и му помогна да се облекчи навън, в тъмната пресечка.
Репортерът се притесни от Том Фостър. Пияното момче говореше за Хелън Уайт, казваше, че заедно ходили на морския бряг, че се любили. Джордж бе зърнал Хелън и баща й по улицата същата вечер и реши, че Том не е с всичкия си. Чувството към Хелън Уайт, което се таеше в сърцето му, лумна и той се разлюти:
— Стига с тия приказки! — рече той. — Няма да позволя да месиш името на Хелън Уайт в разни врели-некипели. Няма да допусна! — Разтърси раменете на Том, мъчейки се да го накара да проумее. — Млъкни, ти казвам! — повтори той.
Двамата младежи, събрани по такъв странен начин, останаха в печатницата три часа. Когато Том се пооправи, Джордж го изведе да се поразтъпчат. Излязоха извън града, седнаха на един дънер в края на гората. Нещо в смълчаната нощ ги сближаваше и когато главата на пияното момче се избистри, подхванаха разговор:
— Добре че се напих — рече Том Фостър. — Беше ми за урок. Повече няма да го правя. Ама след пиенето по-трезво ще мисля за някои неща. Разбираш каква е ползата.
Джордж Уилард не разбра, ала раздразнението от честото споменаване на Хелън Уайт отмина и той усети привързаност към това бледо, развълнувано момче, привързаност, каквато не бе изпитвал към друг. Настояваше с майчинска загриженост Том да не седи на едно място, да се раздвижат. Върнаха се отново в печатницата и умълчани постояха на тъмното.
Репортерът не можа да си изясни причината за постъпката на Том Фостър. Когато Том отново отвори дума за Хелън Уайт. Джордж кипна и почна да ругае: