— Стига е тия приказки! — скастри го той. — Не си бил с нея. Кое те кара да го казваш? Кое те кара да дрънкаш тия неща? Млъквай вече, чуваш ли?
Том се наскърби. Не можеше да се скара с Джордж Уилард, защото бе неспособен за караници, затова стана да си върви. Но понеже Джордж Уилард упорстваше, той протегна ръка, сложи я върху рамото на по-голямото момче и се опита да обясни:
— Е — смирено каза той, — не знам кое ме накара. Знам само, че бях щастлив. Сега ще разбереш. Хелън Уайт ме направи щастлив, нощта също. Исках да страдам, да ме боли. Мислех, че това ми е нужно. Исках да страдам, защото всеки страда и всеки греши. Много нещо мислех да направя, но нямаше смисъл. Само щях да нараня другиго.
Том Фостър повиши глас, за първи път в живота си се развълнува:
— Това бе все едно че се любих — обясни той. — Не ме ли разбираш? Това чувство ме нараняваше, караше всичко да ми изглежда чудато. Затова го направих. Доволен съм. Научи ме на нещо, а от това имах нужда. Не разбираш ли? Исках да проумея някои неща. Затова го направих.
Смърт
Стълбището, което водеше към кабинета на доктор Рийфи в Хефнъровата сграда над текстилния магазин „Париж“, бе едва-едва осветено. В началото на стълбището висеше лампа с мръсно шише, закрепена със скоба за стената. Лампата имаше тенекиен отражател, покафенял от ръжда и посипан с прах. Хората, които се качваха нагоре, следваха стъпките на мнозината, изкачили се преди тях. Меките дъски на стъпалата се бяха поддали под тежестта на нозете и дълбоки вдлъбнатини отбелязваха пътя.
Горната площадка на стълбището имаше чупка вдясно и оттам се излизаше пред вратата на доктора. Вляво се намираше тъмен коридор, пълен с боклуци. Стари столове, дърводелски магарета, четирикраки стълби и празни кафези лежаха в мрака и чакаха да ожулят нечии крака. Грамадата боклуци принадлежеше на текстилния магазин „Париж“. Хрумнеше ли им да се отърват от някой тезгях или ненужни рафтове, продавачите помъкваха всичко нагоре по стълбището и го изхвърляха върху грамадата.
Кабинетът на доктор Рийфи бе просторен като хамбар. Кръгла като кюмбе печка се мъдреше насред стаята. В краката й бяха посипани стърготини и масивни талпи, заковани в пода, им пречеха да се разнасят наоколо. До вратата стоеше огромна маса — някога тя била част от обзавеждането на Хериковата шивалня, — използвали я да излагат върху нея изработените по поръчка дрехи. Сега масата бе отрупана с книги, шишенца, хирургически инструменти. Съвсем накрая имаше три-четири ябълки, оставени от Джон Спаниард — той се занимаваше с кръстоска на овошки, бе приятел на доктор Рийфи и беше изтърсил ябълките от джобовете си още от вратата.
Доктор Рийфи бе висок и тромав човек на средна възраст. Още я нямаше сивата брада, която по-сетне си пусна, но на горната му устна растяха кестеняви мустаци. Не беше така изискан, както след време, като взе да остарява, и все се чудеше къде да дене ръцете и краката си.
Понякога в летните следобеди — бе женена вече от доста години, а синът й Джордж бе станал дванайсет или четиринайсет годишно момче — Елизабет Уилард изкачваше протритите стъпала към кабинета на доктор Рийфи. Иначе високата й фигура се бе поизгърбила и се влачеше апатично и отпуснато. Привидно посещаваше доктора заради здравето си, ала в пет-шест от случаите, когато отиваше при него, краят на визитата нямаше връзка само със здравето. Разговаряха с доктора и за това, ала най-вече говореха за живота й, за живота на двамата, за мислите, които са им идвали, докато се нижеха дните им в Уайнсбърг.
Седяха мъжът и жената в просторния празен кабинет, гледаха се един друг и сякаш доста си приличаха. Различаваха се както по фигура, така и по цвета на очите, дължината на носа, условията на живот, ала нещо вътре в тях показваше едни и същи стремления, търсеше една и съща изява и би оставило едно и също впечатление у хората отстрани. След време, когато докторът поостаря и се ожени за млада жена, често й говореше за часовете, прекарани с болната, и пред нея изказа много неща, които не намери сили да изкаже пред Елизабет. На стари години той стана едва ли не поет и възгледите му за случилото се приеха поетична окраска.
— Стигнах до тия години в живота си, когато човек се нуждае от молитва, затова си измислях свои божества и им се молех — казваше той. — Молех се не с думи и не на колене, а седнал неподвижно в стола си. Късно подир пладне, когато по Мейн Стрийт е душно и безлюдно, или зиме, когато дните са мрачни, боговете идеха в кабинета ми и си мислех, че за тях никой не знае. Ала открих, че тази жена, Елизабет, ги познава и че се кланя на същите божества. Дори имах усещането, че идва в кабинета, защото се надява, че боговете ще бъдат там, ала все пак се радваше, че не е сама. Това усещане може трудно да се обясни, макар че според мен навсякъде по тоя свят между мъжете и жените стават такива неща.