Между Елизабет Уилард и единствения й син Джордж съществуваше дълбока и неизказана привързаност и тя почиваше на една моминска мечта, вече отдавна погребана. Пред сина си тя бе сдържана и плаха, ала нявга, додето той шареше из града, отдаден на своите репортерски задачи, тя влизаше в стаята му, затваряше вратата след себе си и се отпускаше на колене край прозореца пред писалището му, приспособено от кухненска маса. В стаята му тя се отдаваше на нещо като обред — полумолитва, полуповеля, — отправен към небесата. В момчешката фигура копнееше да съзре нещо почти забравено, някаква възродена частичка от нейната някогашна същност. И затова молеше бога:
— Даже да си отида от този свят, ще съумея да те предвардя от несполуки — простенваше тя тъй дълбоко убедена, че цялото й тяло се тресеше. Очите й горяха, ръцете се стягаха в юмруци. — Дори да съм покойница, но да видя, че той се превръща в същото жалко и непотребно същество, каквото съм аз, ще се върна — решително заявяваше тя. — Моля те, боже, дай ми това право. Искам го. Ще заплатя за него. Нека господ стовари юмруците си върху мен. Всеки негов удар ще понеса, стига само момчето ми да има възможност да се изяви и заради двама ни. — И като млъкваше в нерешителност, жената оглеждаше стаята. — И не му позволявай да стане преуспяващ и дързък! — добавяше тя боязливо.
Привързаността между Джордж Уилард и неговата майка външно не личеше, бе нещо обикновено, без значение. Ако бе болна и седеше край прозореца в стаята си, привечер той се отбиваше при нея. Седяха заедно до прозореца, който гледаше към покрива на малка дървена постройка по Мейн Стрийт. Като извърнеха глави, през другия прозорец виждаха тясната уличка, дето минаваше зад магазините по главната улица и стигаше задния вход на фурната на Абнър Гроф. Някой път, както си седяха, пред очите им изникваше картинка от живота на градчето. Абнър Гроф се появяваше на задния вход на фурната, с бастун в ръка или с празна бутилка от мляко. Години наред непримирима вражда съществуваше между пекаря и сивия котак на аптекаря Силвестър Уест. Момчето и майката виждаха как котаракът се вмъква крадешком през вратата на фурната и миг след това изскача, подгонен от пекаря, който ругае и широко размахва ръце. Фурнаджията имаше ситни зачервени очи, а брадата и тъмните му коси бяха вечно посипани с брашно. Понякога не смогваше да укроти яростта си и макар котаракът да бе отдавна избягал, той продължаваше да мята прътове, отломки стъкло и дори някои от инструментите, с които работеше във фурната. Един път взе, че строши задния прозорец на железарския магазин на Сининг. А сивият котак се спотулваше в тясната уличка зад варели, пълни с хартии и счупени шишета, над които кръжеше черен рояк мухи. Веднъж Елизабет Уилард бе сама и стана свидетел на лютото озлобление на пекаря — нескончаемо и безрезултатно, — след което склони глава връз дългите си бели ръце и заплака. Оттогава не поглеждаше към тясната уличка и се опита да забрави препирнята между котарака и брадатия фурнаджия. Тяхната битка със своята чудовищна живост й се струваше като повторение на собствения й живот.
Вечер, когато синът седеше в стаята с майка си, тишината караше и двамата да се чувстват неловко. Нощта се спускаше, на гарата пристигаше вечерният влак. Долу на улицата стъпките на минувачите кънтяха по дървения тротоар. Вечерният влак си заминаваше и над гарата падаше тягостна тишина. Понякога Скинър Лийсън, гаровият чиновник, тътрузеше багажна количка по целия перон. Откъм Мейн Стрийт долиташе говор и смях. Вратата на железопътната агенция се хлопваше. Джордж Уилард се надигаше, прекосяваше стаята и опипом намираше дръжката на вратата. Понякога се спъваше в някой стол и той се хързулваше по пода. Болната жена седеше до прозореца, неподвижна и безучастна. Дългите й ръце, бели и безкръвни, висяха отпуснато от облегалките на стола.
— Май е по-добре да излезеш навън, с момчетата. Прекалено много стоиш затворен — казваше тя, за да облекчи неудобството му, че я оставя сама.
— И аз мислех да се поразходя — отвръщаше Джордж Уилард някак гузно и неловко.
Една юлска вечер, когато бяха понамалели случайните гости, за които „Ню Уилард Хаус“ се превръщаше в мимолетен дом, и коридорите, осветявани само от снижения пламък на газовите лампи, тънеха в дрезгав мрак, на Елизабет Уилард й се случи нещо необичайно. От няколко дни бе прикована на легло, а синът й не бе идвал да я види. Това я обезпокои. Мъждукащата искрица живот, дето едва тлееше в тялото й, от тревогата лумна в огън и тя се измъкна от постелята, набързо се облече и разтресена от неимоверно раздути опасения, се понесе по коридора към стаята на сина си. Тътреше се край облепените с тапети стени, подпираше се с ръка и дишаше с мъчително усилие. Въздухът свистеше, през зъбите й. Бързаше напред и си мислеше колко е глупава.